Hardest part

Завърнах се и от тази обиколка, в регион, изпълнен със спомени и забравени мечти...
Толкова ми се иска да напиша най-после за впечатленията от това пътуване, но нямам сили прости тази вечер от умора и адска нужда за нормален сън...
Днешния ден ми премина на визоки обороти, но трябва да се свиква, ако искам да свърша плануваното... Този дълъг ден ми завърши в линията, където се видях с някои от най-близките си хора тук и се замислих върху всичко случващо се около мен напоследък.. Всъщност мисля. че събитията се нареждат по-най-добрия начин..... мисля, че някои неща просто трябваше да се случат.... Но аз знам едно, - просто продължавам напред с много нови сили.Радвам се, че нищо неуспя да провали идеята ми за това пътешествие из градовете, което си устроих Благодаря сърдечно на спътника си в пътешествието. :) Мите, без теб определено нямаше да е същото. Изкарах 3 невероятни дни, изпълнени с много емоционален заряд.
За съжаление няма да успея да разкажа тази вечер за изминалите дни, поради силната нужда за сън и малкото алкохол в добавка (малко ром). Но определено този път смятам да напиша стабилен пост относно пътуването и концерта на моите скъпи, стари приятели от ViolentorY. Но сега е време да се спи, че имам много да наваксвам...

Inner silence back again...

Може ли да се чувствам чак толкова зле днес.... Най-лошото е, че знам причината за състоянието си и усещането за света в него, но пак се поддавам на внушенията на собствения си мозък и влизам в невероятни филми.... Внушението, просто спира възможността за всякаква нормална комуникация и ме кара да мисля, че хората ме избягват днес. Уфф просто ще кажа, че мразя себе си в тия моменти....
Просто пак излудявам по онази своя идея и нуждата от човек до себе си, с който да споделям, когото да обичам и да преживея всички радости и тъги с него, които обаче ще ме карат да се чувствам жива.
Ето утре пак заминавам на кратко пътешествие, но най-странното е че пак се чувствам много зле и самотна, както преди 3 седмици преди да замина за Разград. Сама се чудя на себе си защо съм толкова непримирима, след като знам, че това което търся е всъщност почти непостижимо.... кога ще се примиря, докога ще продължавам да вървя срещу себе си?!!!
Просто трябва да насоча енергията си към университета и личните ми проекти, за да спра да се терзая за подобни неща...
Утре вечер тръгвам за Шумен, където ще се видя с приятели и ще подкрепя старите си приятели от ViolentorYна поредното им клубно участие. Ще ми се да се кача и на панорамата на 1300 години България, да обиколя този град, където прекарах една година от живота ми, където усетих какво е да се влюбиш истински за втори път.... Сигурно и от носталгия по миналото заминавам там, но както и да е.... Просто тръгвам отново на кратко пътешествие...

Светлината в тунела

Студ, ужасен студ... Вървя по Стамболийски и усещам как замръзват ръцете, лицето ми, чувствам че хем ми е кофти, хем знам че постъпих правилно. Сложих край на нещо, което беше нереално, просто фалш... беше ми адски трудно и безмалко да се предам пред собствената си човешка слабост.
Вървейки премираща от студ и отнесена от мислите и музиката, която звучеше в ушите ми, покрай мен мина трамвай. Просто се появи като спасение от бялата смърт и аз бягах, бягах и споследни сили стигнах и се качих. В трамвая имаше само един възрастен човек, който говореше по телефона и аз реших, че той ще знае за къде е трамвая. Приблийих се и спрях, а той сам ме заговори... Невероятен, човек! Оказа се, че е професор по философия в щадски университет, а иначе се занимава с музика, драматургия и поезия. Говорихме дълго, слязохме от трамвая и продължихме да говорим за искуство и най-вече се въртяха разговорите около философия на изкуството и писане на музика. Този човек просто ми върна силите и надеждите да вярвам в нещо, което мислехм, че е безвъзвратно изгубено. Всъщност миналата седмица като бях в Разград се появи усещането, че нетрябва да спирам да вярвам в мечтите и идеите си, благодарение на едно така чисто и искрено същество... Сега знам, че трябва да се боря за идеите си и нетрябва да позволявам нищо да ме спре!

Reborn 1p

Вече три денонощия почти не съм спала и от време на време губя представа за времето.... Прекарах едни незабравими 5 дни в пътуване до родния ми град, както и до един друг стар любим град - Варна...

Миналата седмица приключих сесията, която мина бързо и безболезнено в мъгли от алкохол и изпити. Ходих на Индъстриал фест, след който на сутринта се озовах на изпит... абе шоу. И след всичко това последва умопомрачението... разболях се, разочаровах се от определени хора, исках да се махна, но и нямах сили да замина.... но за мое огромно щастие заминах за кратко пътешествие до Разград, за което никога няма да съжалявам....

Пристигнах в петък сутринта в Разград адски скапана и изхабена, просто ми беше все тая, а и скапания антибиотик ми изпиваше силите докрай. Помирисвайки въздуха, почувствайки вятъра, нахлуваша бавно миналото и спомените от детството... просто блажено спокойствие и уют. Всъщност като се замисля, не си спомням да съм се чувствала така от години...

И настъпи вечерта, дойде време за концерта, който беше основната причина аз да съм там. Мой толкова скъп приятел - Митко, който е вокал на групата ме беше поканил. Срещнахме се пред новия театър някъде 2 часа преди концерта и окончателно се почувствах във свои води при среща със стар приятел... просто се усмихнах от сърце за първи път от толкова време... явно прекалено дълго ме беше сковавала студенината и резервираността във взаимоотношенията между хората тук в София. Как ми се иска да има около мен само такива приятели, които са така искрени и държат на теб....

Това е само началото на моето прераждане... ще продължа утре, просто трябва да поспя и да преосмисля идеите и плановете си, които се редят едни след други в съзнанието ми.