Лунно затъмнение

Ето и няколко снимки, направени в местността "Пчелина" до Разград на 16. 08.08г. Уникално е човек да успее да наблюдава лунно затъмнение и то точно на пълнолуние. Сянката на земята почти напълно скрива луната. Тази година се очаква още едно лунно затъмнение, но този път луната се очаква да бъде скрита от метеорити и едва ли ще продължи толкова дълго затъмнението, като това преди няколко дни.

Сенки от миналото

И ето че след 4 месеца събрах сили и заминах за Разград. Е, честно да си кажа доста се колебаех дали отново да не пропусна ходенето до там и да се метна на фестивала в Бургас, но несъжалявам изобщо за избора си.
За мен този град винаги е предизвиквал крайно противоречиви чувства, но въпреки това ми липсва усещането отвреме на време. Всъщност хората са причината според мен човек да се привързва или да мрази дадено място...
Пристигнах по обяд, жегата беше безпощадна, но на хората сякаш не им правеше впечатление. Имаха сега по-интересно занимание и то беше да видят кои познати хора са дошли за предстоящото събитие... И така преминах през една от главните улици на центъра и оглеждах около себе си всичко, сякаш бях за първи път там. Но не по-скоро гледах промените във времето и следите на миналото. Обземаше ме бавно някакво странно спокойствие и утеха и в следващия момент погледите на хората ме връщаха със замах в реалността.
След малк вървене се озовах пред офиса, където майка ме очакваше, за обичайното за нас топло посрещане. Смело мога да твърдя, че сме едно много сплутено, топло и емоционално семейство Като се замисля може би затова се чувствам често толкова сама, защото изключително рядко намирам хора подобни на нас като себеизразяване и топлота...
Не ми остана особено време за спомени и носталгия, защото още с пристигането ми се започна с уговорките и организацията по посещението а мото събора, който се проведе в Пчелина (10-13км. от Разград) много голямо благодаря на Митко от ViolentorY, за това че беше се погрижил за транспорта ми до събитието в двете посоки, въпреки че имаше толкова много работа около подготовката на събитието и около групата!
Двете вечери на събора бяха много приятни, въпреки че през първата малко трудно се вписах в обстановката. Но това най-вероятно беше заради голямото ми желание да отида на фестивала в Бургас, който течеше по същото време. Неговорех особено, а и неизпитвах нужда, просто предпочитах да наблюдавам хората и най-вече тези, които познавам повече или по-малко.Дам, взаимоотношенията и консерватизма тук не са се променили особено, както и мисълта за черни магии и уруки, с които хората се опитват да лепната на всички събития, които не са им изгодни. Спомням си преди години как бях обвинена от някои хора в подобни глупости като черна магия. Това винаги е било най-лесното решение на всичко, просто да накисне някого, че ти е направил магия и с това да приключи главоблъсканицата около самата карма на човека. Като живеех в така наречения от мен "Twin Peaks" всички тези глупости се налагаше да са част от ежедневието ми, но просто един ден ми писна и се махнах, последвах желанията и мечтите си и оставих зад себе си много скъпи хор4а, които винаги ще пазя място в сърцето си.

На втория ден на събора се бяха събрали още повече хора, щъкаха всякакви мотори наоколо и обстановката беше весела и приповдигната, може би малко пресилено заради това че тук не всеки ден имаше подобни събития. Срешнах по-малко познати, отколкото очаквах, но не ми и пукаше особено, защото оуспях да издиря телефони на хора, с които не сме се виждали адски отдавна. Реших да си тръгна малко преди края и издирих приятелите си, с които щяхме да се върнем към града. Но на тяхната маса заварих една жена, която малко ме смути в първия момент заради някои минали събития и заради това, че нейните суеверни глупости замъглиха тогава съзнанието на скъпи хора около мен... Но както и да е, тя явно повече се смути от мен. Малко след това се качихме на главния път и зачакахме да дойдат да ни вземат и тогава съзрях луната. Толкова голяма, с леко червени отенъци, предизвикани от огромната сянка върху нея, която почти я закриваше. Оказа се, че по някакво съвпадение наблюдавах почти пълно лунно затъмнение точно един ден преди пълнолунието. А на следваящата нощ като пътувах с влака бях вперила дълбоко очи в ярко червеното пълнолуние... Всичко е особено и различно от както се върнах, научавам неща, които съм имала някакви далечни предположения за тях и това отново ме хвърля в дълбоки размисли - какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи... Няма как да знам, само знам едно ще се случи това, което трябва да се случи....

Fade To Black (I'm going no where)

Life it seems, will fade away
Drifting further every day
Getting lost within myself
Nothing matters no one else
I have lost the will to live
Simply nothing more to give
There is nothing more for me
Need the end to set me free

Things not what they used to be
Missing one inside of me
Deathly lost, this Can t be real
Cannot stand this hell I feel
Emptiness is filling me
To the point of agony
Growing darkness taking dawn
I was me, but now he 's gone

No one but me can save myself, but it's too late
No, I can't think, think why I should even try
Yesterday seems as though it never existed
Death Greets me warm, now I will just say goodbye

Fade To Black (Metallica concert)

Не си и представях, че толкова ще съжалявам, че не бях на концерта на Металика...., но не съжалявам че бях отпред пред стадиона. Беше невероятно, мисля че няма друга група освен ЛАМ естествено, на която да знам дословно всяка една песен!
Мога да кажа, че това, което чух пред стадиона беше невероятно, беше неповторимо като изживяване... просто се върнах с тази музика години назад. Когато започна "Welcome home" аз се втрештих, въпреки че чувах основно ниските честоти понеже се намирах някъде зад сцената. Тази песен ме върна може би близо 7-8 години назад, когато аз заспивах и се сабуждах с "Ride the Lightning" и "...and Justice for All". Просто как ми залипсва това време. Тогава си мислех, че живота ми е ужасен, а сега мисля, че тогава е бил адски наивен и прекрасен.
"Fade to black" е стрелата, която може би най-силно ме прониза. Преди близо 5 години тази песен беше за мен може би най-болезнената, от която и да било друга. Тази песен най-много свързвам със смъртта на едно много скъпо същество, което напусна света така болезнено и принудително....
Всичко протече пред очите ми като сън изпълнен с радости и много болка, но въпреки това не искам да се събудя. Толкова емоциии, толкова спомени. Седях си на оградата пред главния вход почти неподвижно и единствено музиката обхващаше съзнанието ми.
А когато започна едно от култовите парчета "One", публиката избухна до несвяст, а небето беше осветено от ярко червена заря. Може би това трябваше да е края на концерта, но не... Повреме на песента заваля дъжд и охраната започна да маха загражденията. Прозвуча малко неочаквано "Harvester of sorrow", на която аз се оказах на стълбите на стадиона, откъдето едва виждах сцената. Блъсканицата беше ужасно напориста и в двете посоки, но усещането неповторимо. Тръгнах да излизам след храя на песента, сякаш точно на време. Крачейки бързо в дъжда към изхода на стадиона чух че групата се е скрила и се очаква бис. Малко след това прозвуча парче, което не ми беше особено познато, а докато чаках на автобусната спирка прозвуча и култовото "Seek and destroy". Предполагам, че така е завършил и концерта.

Стихията

Проливен дъжд.... водата се носи като от водопад. Дъждът е толкова студен и в същото време е толкова красиво....
Прибрах се мокра почти до кости, усещам студа от стичащите се ледени капки и в същия момент свежестта и усещаането, че живея, че не съм застинала по течението.
От сутринта усещам стихията в разгара си и на фона на това депресията, която се опитва да ме сломи повече от месец и половина. Но на какво се дължи тя, защо така усилено ме обгръща и обърква?....може би просто липсата на динамиката, която беше неизменна повреме на сесията ме кара да се отпусна.... Може би депресията е последствие от объркване и разконцентриране върху поставените цели?!...а може би просто хронично състояние, което ни е присъщо. И в крайна сметка мисля че ще и намеря лек наречен проекта, който така ясно ми се въртеше в главата повреме на сесията, неща за които човек намира смисъл да опорство било тосамо заради собственото си удовлетворение.

Една седмица на скитника

Измина вече цяла седмица, от както останах без дом (квартира) и мога да кажа, че премина адски бързо и динамично и в същото време много приятно... в момента съм на чужд комютър и на гости на стари приятели от Разград, но честно казано ми е много приятно с тях и се чувствам почти като у дома си... Е, липсва ми моето си местенце, гледката към преди омразния ми паркинг на кино Арена и много неща свързани с миналия ми дом... Но от друга страна промяната на обстановката подейства доста стимулиращо да се боря за целите си, за ученето и разитието си в музикантска насока.
Във вторник беше и концерта по случай 120 годишнината на университета. С колегите направихме много приятен, но за съжаление много кратък концерт. Аз за съжаление участвах само с камерната хорова формация, а имах план да свиря една индивидуална пиеса и един дует, но по обясними причини неостана време за подготовката. Но въпреки това адски много се радвам, че моята колежка Яна, с която свирим дует, откри концерта с една страхотна клавирна пиеса на Панчо Владигеров.:)))
Еххх, много ми се свири, а пак се намира некой гад да ми пречи като в стария ми дом - просто кретена отгоре пробива вееч 2 часа над главата ми... Но нищо, аз съм упорита гад и въпреки това смятам да посвиря и после да се отдам на блажена почивка, че утре пак ни чака концерт. :Д Този път ще е доста строг и официален, щото щели да дойда ректори от много университети, дори и от чужбина. А и трябвало да се представим в най-добра форма пред новия ректор, защото бил обещал уж да ремонтира нашия блок 2 (А, да видим в кой век ще стане?!?). Та стискайте ни палци утре, хъхъх!

The wandering

Текат последните дни в настоящето ми жилище.... а след това къде ще съм - пълна неизвестност! Понякога много ми харесва да живея ден за ден, да усещам динмиката и разнообразието... но в случая има тъга, тъга по преживяните дни тук... Носталгия и привързаност към място, където съм прекарвала хиляди часове... Баси толкова мразя да се местя, а цял живот правя това. Щеше ми се да имам поне малко сигурност поне от към покрив над главата си. Но не - явно съм обречена да се скитам, но въпреки това знам едно - че имам въпреки всичко възможността да живея динамично и интересно. И този път ще намеря решение на проблема, нали!?!