Последни минути преди настъпването на 2008-ма

Ето, че остават едва 3 часа до новата година. Сигурно се питате какво правя у дома пред компа, докато всички празнуват! Просто тая година всички приятели и познати се пръснаха в различни посоки и аз трябваше да избирам къде и с кого да отида. И избрах да отида на една вила с един човек, който напоследък сякаш е от малкото хора, които показват, че ме ценят и уважават. Дано всички започнем новата година с много нови сили и много успехи и късмет Поздрави, на всички, които не са ме забравили и държат на мен. Извинявайте всички близки и приятеоли, на които неуспях да се обадя или поздравя.... Весело посрещане на новата година на всички, които четат този блог!

Valensia

Към обяд се видяхме за 15-20 минути с майка на автогарата, преди автобуса да потегли за Валенсия. Много се радвам, че най-после се реши да си даде малко почивка и да отиде на гости при роднините в Испания. Сигурна съм, че ще е незабравимо и зареждащо за нея това пътуване...

Само едно нещо няма да спре да ме тревожи през следващите 2 дни - и това е скапания автобус и дългия път ( цели 2 дни ). Мисля че още немога да се отърва от спомена за катастрофата, която преживяхме с нея преди 4 години. Явно това е причината толкова да се тревожа, когато мои близки пътуват на дъдъг път... Но знам, че всичко ще бъде наред и ще се наслади по пътя на прекрасни гледки, преминавайки през Харватска, Италия, Австрия... А Валенсия е невероятно красив град на брега на морето...

Вече получих и новини от нея, че е минала българската граница на Калотина.

На днешния ден между другото аз празнувам своя имен ден. Тук в София много малко от познатите и приятелите ми знаят, че е днес... По-късно ще се видим с някои от бившите ми колеги от киното да пийнем по нещо. Най-после засякох вчера една приятелка, която не бях виждала от 2-3 месеца, та се надявам, че ще дойде днес на уговорката.

Year ago

Днес е бъдни вечер... хъ, ден като другите. А всички така са се луднали да се приготвят и закакво!? Тъй и никога не съм разбирала смисъла от тоя празник. Просто на тоя ден като бях дете, се събираха роднините на майка у дома. След малко трябва да заминавам към Младост 3, където да прекарам вечерта с семейсвото на жената на брат ми. Готини хора са ама не мисля, че ще ми е по-интересно от това да си седя тук у дома пред компа или да си свиря да забрава отнесените си идеи... Истината е, че просто ми се купонясва някъде с приятели... да си лафим, да слушаме яка музика, да пеем с цяло гърло... абе да изпростеем максимално. :)

Миналата година по това време мога да кажа, че си купонясвах на макс. Работех по двойни смени в киното, където основното нещо, което правехме е да си търсим всякакви забавления от сорта на това да си правим бъзици с клиентите ( ние ги наричахме пъциенти, хъх). А вечерно време след работа си устройвахме откачени купончета на етажа в мола. Дори последния път като бях там забелязах, че са сложили същите елени от миналата година, с които двама колеги яко се бяха погаврили, че чак на единия му счупиха единия рог. А на 31-ви заминах да посрещна овата година в Стара планина на хижа "Паскал".

Ех, жалко, че тая година няма да съм на планина, но поне се надявам да изникне някакъв готин купон, на който да се разбием тотално... Ех, надежди! :)

A few days to the end...

Ето че и тази година си отиде... края на декември е... как во се случи тази година, какво успях да свърша и какво неуспях? Как изобщо необичам края на годината... някак времето ме притиска и ме кара да чувствам, че все изоставам и неуспявам да довърша започнатите неща....
И на фона на всичко това ми е адски самотно... Какво всъщност са празниците, когато вече отдавна си далеч от семейството. Помня времето когато още живеех в Разград, живота ми там беше коренно различен... аз бях различна, от това което съм сега... а може би просто бях едно безгрижно дете. Имах всичко това, което сега чувствам че ми липсва. Имах приятелите и семейството, при което се прибирах всеки ден, а аз мечтаех за усамотение, да остана поне за няколко часа, ако може и за ден самичка, просто никой да няма покрай мен. Ето че сега имам това усамотение и какво?! И ето че пак стигам до това заключение, че човек не цени това, което има, а чак като го загуби, тогава си дава сметка колко ценно му е.

Enough!

Едно нещо се питам от как се помня и то е "защо хората се страхуват и се обиждат като някой им казва истината директно в очите!?!"
Писна ми да ми се обиждат като говоря това, което мисля... Щом неискат да чуят и да разберат това, което им казвам искрено, значи просто нетрябва да си губя времето, да се опитвам да им отварям очите за неща, които явно неискат да видят и разберат. Просто ми писна... писнами от всички тези така наречени приятели, които се страхуват да ми кажат каквото и да е в очите, било то хубаво или лошо... Но както и да е, просто нямам намерение повече да си губя времето с подобни хора... няма смисъл да си пилея енергията излишно, дори и това да означава, че хората, които бих нарекла приятели ще останат доста малко... Просто в тоя скапан и изпълнен със завист и омраза свят, човек просто трябва да бъде поне малко егоист и да запази достойнството и принципите си! А сега е време да довърша нещо, което започнах преди време...

Assemblage 23

Ех, това беше последният концерт, на който бях тази година. Е, не ми е от любимите групи, но просто така, няколко дни преди концерта си казах, що да не отида, а и имах нужда от разнообразие след дългото зацикляне... За първи път реших без компания да отида на концерт и се получи готино. :) И все пак няма как да не отбележа, че ако не бях се уговорила с един познат от ласт-а, вероятността да се озова там беше доста малка. :D
Концерта започна, както се очакваше, с доста голямо закъснение. Подгряващата група ( Voyvoda) я чух за първи път, но нищо и не съм изгубила от това... За Assemblage ми е малко трудно да коментирам, имайки предвид, че съм слушала само един албум и няколко подбрани парчета, но иначе са един от по-качествените представители в тоя стил. Но едно нещо е неоспоримо, че имаше страхотно настроение сред публиката, което не може да се каже за публиката на неотдавна състоялия се концерт на LAM в Гърция(Една от най-любимите ми групи в последните месеци).А бе с две думи изкарах си приятно, благодарение на настроението и всички тези познати, с които успяхме да се видим и да си полафим. и да не пропусна да отбележа най- забавната среща s ViolentBeauty, с която се засякохме насред клуба малко преди да започне концерта. Спогледахме се за около секунда и явно двете се поколебахме дали човека насреща е този, който предполагаме. И така се разминахме, докато случайността не ни срещна в тоалетната на клуба. :D И така най-после се запознахме на живо след като се опитвахме да намерим време да се видим още след връщането ни от Гърция.
Ехх, спомени... ще ми се пак да се върна месец и половина назад и да съм отново там, но времето си минава невъзвратимо и трябва да се продължава напред... Мисля че вече е крайно време да завърша песента... идеята ми започва да ми звучи все по-ясна и изчистена, но за това някой друг път ще говоря...

"First snow"

Колко е малко времето... колко е кратък жизнения ни път... това са неща, за които най-често не си даваме сметка। Човек толкова много го е страх от това неизбежно нещо - смъртта, че предпочита да се самозалъгва, че може да я избегне... Но реалността е една - тя ще дойде неусетно...
Ако човек знаеше кога точно ще умре, сигурно не би пропилял нито миг, не би проиграл нито една възможност да каже или да направи нещо, което чувства и мисли за правилно... Но не - толкова се увлича в ежедневието и се заравя в дребни битови неща, които всъщност изобщо не са ценни, че често разпилява енергията си напразно... А наистина може да я насочи в много по-градивни неща, които да му донесат поне малко смисъл и удовлетворение - така нареченото усещане за щастие। Вероятно основната причина човек да се чувства непрекъснато нещастен е това, че не умее да оцени това, което има... да оцени краткостта на съществуването си...

Nothing were never in vain

Често несъвършенността и безсилието ни ни карат да правим неща, за които после да съжаляваме... Във тази връзка ще публикувам няколко реда, в които няма нищо друго освен простичка искреност। Написани са на английски, поради това, че започват с една фраза, която прорязва мислите ми вече години наред...

Nothing on earth stays forever,
But nothing were never in vain.
When the memories comes over together
with sorrow...just never be the same.

Ever I know, it's too late.
And time could never turn back.
This time just wish I could said
I'm really sorry my friend!

Ледена нощ...

Ето, че мина почти цял месец от как поствах за последен път। Случиха се толкова интересни и зареждащи неша през тоя месец, изникнаха и интересни идеи.... но или не ми остава време или просто не ми се пише и пропускам да напиша всичко това....
Седя си в тоя студен и мъглив ден в къщи пред компа и ме е обзела някаква непоносима апатия и отчуждение। В такива моменти човек прави неистови усилия да се съсредоточи в нещо, но невинаги се получава।
Може би трябва да се върна малко в мислите си назад и да си спомня усещането от пътуването до Тесалоники и концерта на ЛАМ। Беше невероятно! Това ми една от най-любимите групи в момента, адски ми въздейства музиката им.... Изобщо съм адски щастлива, че с помоща на моите близки, които ме подкрепиха напълно, успях да замина। А като се замисля, че не бях минавала границата някъде от १६ години... Дамм, незабравимо усещане....
Но сега съм си тук в София и отново съм затънала в скапаното ежедневие, опитвайки се да се преборя с всички пречки и дребни неща, които разпиляват креативната енергия। Иска ми се да успея да се заредя отново с онази искра, която ме бе обзела преди няколко дни и да завърша започнатото। Незнам какво да направя... в такива моменти хем неискам да говоря с никого, хем ми е адски самотно и имам нужда да споделям... Дано времето ме излекува и от това състояние....

Музата...

След толкова време и толкова търсене най-после я открих... или по-точно сама дойде! Чувствам се невероятно отново навлизайки в тоя свят на звуци и усещания! Колкото повече свиря, толкова повече идеи ми идват... Дано това състояние продължи дълго, трябва да продължи.... имам толкова идеи и надежди за в бъдеще...
Толкова време се лутах и търсех ли търсех...., и сякаш попивах, за да досигна до такъв момент, в който имам желание и нужда всичко това да излезе навън... и момента сякаш дойде!
Тази вечер ще заспя с удовлетворение от деня и с желание да дойде утре... защото има смисъл, когато силно искаш да постигнеш нещо...

За пътищата....

Сам Човек върви. Пътят е само камък и пясък. Малкият Човек вижда много различно от
големия. Малкият Човек вижда широките пътища и малките криви пътечки. Едните му
харесват, другите ненавижда. Естествено, в малката му глава се раждат мечтите за
големите и широки пътища.
Тръгва по тях. Едва тогава вижда колко различни са те отстрани и отвътре. Лесно се върви,
но до никъде не стигаш. Поглежда с копнеж малките криви пътеки. Обещават спокойствие и
духовна просветленост, далеч от всяка суета и алчност. Среща Духовното и то го повежда
нагоре и все нагоре…В един момент малкият все още Човек поглежда в очите Духовното и
вижда че това е нищо друго освен Нищото. Така трябва да бъде, уверява го то. Малкият Човек
познава Самотата, но нали така трябва да бъде - това е малката крива пътека. Дълго върви
сред камък и пясък, и едва сега вижда че и този път не стига никъде….
Който и път да хванеш, води до никъде. Но единият е път със сърце, а другият без. Така
продължаваше да му говори Духовното…
Случайно среща цвете - малка самотна Роза. Тя го вика. Колебае се, но отива при нея. Едва
тогава познава Любовта. Тя го стиска в огнена прегръдка и го завива с меко пухено одеало.
Самотата и Страданието изчезват. Духовнота се намръщи и го отхвърли от малката крива
пътека. Но той имаше бледо-оранжева малка Роза - какво друго му трябва?
Мина време. Розата придоби друг вид за него - започна да вижда скритите и чуства и
желания. Без да знае сам как четеше всяка неина мисъл преди самата тя да я изрече. Тя вече
не бе така статична и самотна както я бе видял в началото - за секунди се превръщаше от
мъркащо Коте в ревящ Лъв. Но за него тя всякак бе прекрасна.
Бяха непрекъснато заедно. Каквото и да му се случеше той вече мислено и го разказваше. За
първи път в живота си разбираше какво е Топлота. Усети безкрайното удоволствие от
споделянето на широките пътища и малките криви пътеки. Сега всеки Път беше различен -
вече не бе сам. Заради нея той се чувсташе длъжен да постигне Всичко - Материално и
Духовно.
Малкият Човек бавно започна да пораства. Отново го мамеха широките и бързи пътища.
Спомняше си и за Силата и Самотата на Духовното - макар и с горчивина от неговото грубо
отхвърляне. Каква ирония - Духовното, човешката същност в най-чистия и вид?!
Но път назад няма.
А и той знаеше че каквото и да направи иска тя да бъде с него. Бавно разбра колко много се е
променил. Любовта го караше да прави това което Розата прави и да харесва това което тя
харесва. Световете им бяха общи. Обожаваше да гледа как тя Разцъфва под неговата
Любов… А Слънчевата топлина която получаваше от нея му даваше невероятна Сила - нещо
което досега не познаваше.
Странна е човешката същност - Любовтта за която бе копнял сега е тук. Но това ли бе
всичко? Бавно Съмнението се промъкваше в него. Плашеше го мисълта за предопределеност…
В главата му отново кръжаха въпроси за Смисъла. Усещаше смътно че това не е Всичко.
Искаше да се развива, да намери Истината… А Съвеста сякаш намираше всяка негова
слабост…
В същото време я обожаваше. Усети огромна загуба - Изгубеният Рай!
Запозна се и с Вината - той не е достоен за нея! Тя не го заслужава... Отчаяно търсеше
Отговор, нов Път. Нито секунда не можеше да намери покой. Всяка сутрин ставаше с мъка и
горчиво съжаляваше че изобщо се бе събудил.
Много пъти мислеше да я напусне и много Сълзи проляха и двамата…..Без резултат.
Всеки път когато я напускаше - веднага се връщаше. Не можеше без нея. А Раната която и
нанасяше го убиваше - не можеше да гледа как страда…
Въртеше се в кръг - не можеше с нея, Вината не му даваше мира, а без нея беше още по-зле. А
сега накъде…?
Розата го разбираше. Той искаше Свобода и тя му я даваше. Затова я обичаше още повече!
Отново се обърна към Духовното - и едва тогава разбра че това което бе смятал за Висша
духовна мъдрост не бе нищо друго, а Адът. Виждайки неговата Слабост, то веднага се
възползва. Говореше му всякакви измислици, които дълго го държаха буден…
С много усилия той успя да се измъкне от Лапите и, за да разбере че Истината всъщност е
неговата Роза!
Обърна глава към Книгата - но никъде не намери това което търсеше. Разбра че и най-
Мъдрата книга не може да му даде вътрешно спокойствие и да отговори на въпросите с
които Живота го сблъскваше ежедневно и безпощадно…
Единственото нещо на което истински вярваше и можеше да се опре - бе Розата.
Вярваше и повече от на самия себе си!
Реши да смаже вътрешното си чувство за Свобода…. Но да не я наранява повече.
И тогава видя че път назад нямаше… Тя вече не беше същата.
Сега тя искаше да почувства Свободата и той не можеше да я спира. Мислеше, че трябва да и
даде криле, за да бъде щастлива. Макар за кратко, всъщност тя замина завинаги….. Но той
но го разбра веднага. Дълго се залъгва сам…
Времето през което я нямаше бе Ад. Мечтаеше за нейното завръщане, сънуваше го…
Да, тя се върна, но без Любовта. Секундата в която я видя, разбра че това вече е друга Роза.
Уверяваше го че още го обича но подсъзнателните и действия говореха по-ясно от Думите.
Сега вече не знаеше къде е и какво става…. Разбра и какво е Компромиса. Вечният Компромис.
Няколко кратки месеца му се сториха като живот в безкраен Компромис. Молеше се всичко
вече да свърши,но не можеше да си представи живота без нея.
Един Слънчев ден тя просто му каза - ' …не те обичам вече…' и си тръгна…
Остави го просто така - Празен… и Сам…
Сега наистина разбра смисъла на Безмислието и Самотата. Всичко в което някога бе вярвал
го нямаше…
Обърна глава към Цар Алкохол. И затишието се превърна в буря.
Алкохол, музика, хора, заведения - сякаш нямаха край… вече ннкой не можеше да го познае.
В очите на приятелите си виждаше ужас и интерес. Срещна много нови хора но отново никой
не можеше да му даде отговор. Навсякъде търсеше Нея. Но нея я нямаше. Спомена го
преследваше неудържимо. Никъде не можеше да се скрие от него - освен във вече добрия му
познайник Цар Алкохол. Макар и за кратко той му даваше малък кът спокойствие и
безмислие…а понякога и безпаметност. Няма смисъл.., тя не си заслужава.., виж колко много
други рози има.., живей си живота… това чуваше от всякъде. При тези думи изпадаше в дива
ярост - кои са те, откъде знаят какво е било, как се е чувствал и какво чувства сега?
Срещна дори Психологията. Надлъгването беше забавно. Но никак не е забавно да ти кажат -
'… прекалено си умен и незнам каква да ти кажа…' Да и той не знаеше…никой не знаеше.
Защо, защо, защо… въпросът се блъскаше в главата му. Отговор не дойде. Може би отговор
просто нямаше.
Клишетата бяха навсякъде - но разбира се не му помагаха. Живота бил такъв, всичко това е
нормално, скоро ще срещне още по-хубава… Лесно се говори отстрани че огъня не е горещ
когато друг се пече на него. Но те продължаваха - тя не си заслужава, виж какви листа има,
какъв увяхнал цвят, какви бодли… Не ги понасяше. Един въпрос се натрапваше - наистина
заслужава ли си? А кое си заслужава? И какво има да губи?
А как все още я усещаше… почти болезнено. Имаше чувството че знае къде е и какво чувства в
момента… сънуваше я и сънищата му се сбъдваха наяве. Където и да отидеше чувстваше
сякаш всеки момент ще я види…
И така ден след ден, нощ след нощ. А отговорът все не идваше. Нито от нея, нито от другаде.
Обхана го яд. Дива ярост. Адски я Обичаше, но реши да си го върне. Хиляди думи хвърчаха и се
блъскаха в главата му, но с невероятна мъка изрече само две. И те бяха достатъчни. Повече
никога не си проговориха, макар и да се виждаха често. След двете думи отново намери утеха
в прегръдките на Цар Алкохол…
От Любов или Инат, а може би идвете той остана близо до нея. Отхвърли много страхотни
възможности само за да бъде близо до нея.
Имаше чувството че върви по тясна пътечка, а от двете му страни имаше Вакуум - Нищото.
Опита хиляди нови неща, но вътре душата му все още пазеше някаква надежда. Опита се
всячески да я изкорени - знаеше че смисъл нямаше и някак трябваше да продължи да живее.
Без нея. Живота продъжаваше Безмисления си ход…
Но нещо отвътре упорито му нашепваше - чакай.., тя още те обича.., отново ще сте заедно.
Наблюдаваше я при всяка възможност, сякаш очакваше с нещо да му подскаже че не всичко е
загубено. Тя мълчеше и с времето виждаше че се тормози и изглежда зле…нещо ставаше. Но
какво? Не знаеше - може би с две думи беше постигнал целта си, или просто имаше проблеми
или… или… Не знаеше.
Но сега пак изпитваше Вина - искаше да и помогне, но нямаше как. Тя не го допускаше по
никакъв начин. Всъщност кой ли е по-виновен вече? Съжаляваше, но и бе доволен. И той не
беше сигурен кое е по-силно в него. Хаосът бе превзел целия му живот. Нямаше нито миг
спокойствие но и не го искаше. Миг спокойствие означаваше за него обратно в Адът. Но
можеш ли да избягаш сам от себе си?
Веднъж сънува странен сън. Той самия си слага и сваля няколко еднакви пръстена. Дълго не
знеше какво е това докато една сутрин разбра - тя отново е сложила пръстена, стар негов
подарък. Имаха два еднакви. Беше сигурен, даже не държеше и да го види като потвърждение.
Просто вече му се струваше че наистина откача. А потвърждението дойде само…
Какво му донесе потвърждението - Болка… но и малко Щастие - все пак не всичко е било
лъжа. Тя все още усеща нещо… Но какво?

Малкият преди Човек вече се чувстваше Старец. Живота бе пред него, но той не очакваше от
него нищо. Надеждата може би още живее в него, но Душата му е ледено студена. Какво
може да направи Любовта, когато Доверието е отдавна мъртво.
Никой не го търси. Той не търси никой.
Бавно върви сам, вглежда се в лицата на хората, а в главата му се блъска болезнения въпрос -
А сега накъде?

За мислите

Тази сутрин се събуждам със мисълта, че нешо трябва да се промени... Вчера вършейки всичко обичайно, мислите ми се въртяха около едни и съши неща। В един момент след дълго задълбаване в опити да си обясня необяснимите събития в живота ми, стигнах да единственото най-логично решение - трябва да променя нешо। Усешам, че подтискам темперамента си, подтискам себе си... Имам нужда сякаш да загърбя всичко случващо се около мен и просто да се отдам изцяло на музикалните си идеи। Отдавна искам да направя някакъв музикален проект, нешо експериментално.... Но дори и да не се получи кой знае какво, знам че ше ми донесе малко удовлетворение и стимул।
Засега няма да изпадам в повече подробности какво и как се случва с мен и моите идеи...

Необяснимо!

От २ дни имах усещането, че ще се случи нещо и то се случи... днес। Необяснимо ми е, но все пак правя опит да си обясня нещата поне чрез човешката логика, макар че не виждам нищо логично в това। Все още незнам как оспях да се прибера до вкъщи... Толкова ми е трудно да го опиша с думи... Незнам просто както си седях на една стълба на работа ми причерня пред погледа, а в следващия миг видях себе си как политам към земята। Усетих и как си удрям главата и всички наоколо се стряскат и се обръшат... А миг след това намирам себе си отново върху стълбата, вкопчила се сдраво в едно от равчетата... Неразбрах какво се случва и какво не, едва успях да слезна от там। Краката ми се подкосиха и залитнах , но успях някак си да се хвана... Непомня точно как съм си тръгнала от работа, не съм разменила и една дума с никого। В един миг се чудех дали въобше мога да проговоря। Чувах всички шумове около мен сякаш някъде в далечината। Не си чувствах талото, а то сякаш се движеше автоматично। Казах си че прсто нетрябва да спирам да се движа... Губех равновесие и бях цялата обляна в ледена пот, стана ми адски студено... незнам как успях да се добера до вкъши без да се струполя или да ме блъсне нещо.... Всичко това ми е толкова необяснимо... започнах да се питам кое е реалност и дали сънувам। Мисля си дали не се е получило нешо като преплитане с паралелен свят или просто това е грешка в системата... Просто мозъка да си играе със картини и образи, нешо като бъг в системата...
Седя си сега тук с треперещи ръце и се опитвам да пиша... Ужасно ми е студено и замаяно। Ужасно ми е подтиснато и от това, че дори и да опитам да споделя това, което преживявам в момента, едва ли някой би ме разбрал... Мисля си, че ако бях просто се струполила някъде едва ли някой шеще да се сети за мен, а хората шчха да ме отминават като поредната жалка отрепка। Може би трябва да се опитам да опиша по-късно тук това, коетоо виждам и усещам, това което преживях। Така или иначе хората са прекалено заети със себе си, за да опитват да разберат някаква странна откачалка, а и какво биха спечелили от това...

Ужасна апатия

Ужасно... днес незнам какво ми става... Не съм на себе си। Немога да понасям никой и нищо। Нищо не ми се прави, а се наложи да бачкам цели 6 часа। Днес ми беше първия ден в люлинския Бриколаж и работата беше адски много, а никой с нищо не ти помага и нищо не ти обяснява। С две думи - оправяй се както можеш। И на всичкото отгоре ме цепи отвратително главата и ми е отпаднало, а това допълнително ме вбесява। Колко е странно уж знаем,че всеки миг, всяка секунда от живота е ценна и пак го пропиляваме в безсмислени нерви и губене на време। Напоследък ме е обхванала ужасна апатия, чувствам ужасно безсмислие във всеки един ден Понякога си мисля, че е по-добре човек да се самозалъгва с илюзии и фантазии, които да му вдъхват позитивна енергия, а тя съответно да се отразява на околните। Но и малкото неща, които се опитвам да направя напоследък се оказват напълно безсмислени। Опитвам се да помогна, да бъда полезна както мога на близките ми хора, но те сякаш неискат да го приемат и немога да разбера на какво се дължи това... Явно неуспявам да покажа, че всичко, което правя за близките ми е безприкословно и неискам нищо в замяна...
Дано по-скоро премине това ми състояние, защото немога да се понасям, а и ми пречи да осъществя някои от музикалните си идеи.

Пътуване 1ч.

Много отдавна планувах да посетя родното си място. От много месеци насам по една или друга причина просто не заминах на там. Мисълта за докосване с миналото и всичко оставено далеч назад сякаш ме кара да се чувствам малко подтиснато и че сякаш навлизам в един отминал живот...И така най-после успях да осъществя това пътуване, но си мисля, че сигурно нямаше да тръгна, ако не беше тоя рок фест. Пътуването ми беше малко по-екстремно от предшните пъти, може би защото сега реших да се кача на късния влак, но все пак не бях очаквала касиерката да направи толкова тъпа грешка, че да ми издаде билет с цели две прехвърляния, но както и да е...Когато пристигнах там, някъде по сутришните часове, беше толкова топло, необичайно топло за края на септември. Небето беше чисто и се очертаваше един слънчев ден. Когато навлязох в града съзнанието ми започна да се изпълва с образи и картини от миналото. Но въпреки това усещах всичко това далечно, сякаш от минал живот. Подобно беше и усещането, когато бях сред старите ми познати (небих казала приятели с някои много малки изключения). Техните разговори, техните интереси и проблеми бяха така далечни за мен, това ми доказва колко много ме е променил живота ми тук в София....
Вечерта отидох на феста заедно с един приятел, който е вокал на една от групите участващи на феста. Много се радвах да го видя защото, сякаш единствено той беше връзката с тамошния свят и мен... Естествено феста започна с закъснение от около 2 часа, а и озвучението, както се очакваше беше под сякаква критика. Чесно казано самия фест не ми беше изобщо интересен, интересни ми бяха хората там, които се опитваха да се забавляват кой както намери за добре. Срешнах се с много призраци от миналото... Най неочакваната засечка беше с една жена, която навремето ми причини много гадости, а аз бях дала всичко от себе си да и покажа, че я уважавам и че бих и помогнала във винаги когато мога. Но тя се поддаде на суеверни глупости, обвини ме в какво ли не, настрои срещу мен някои от близките ми тогава хора... Но това е минало, в тая тема няма да задълбавам сега. Тази жена просто събуди спомени у мен.

Introduction

Незная как да започна нещо подобно... Винаги съм казвала на моите най-близки приятели, че ми е ужасно трудно да споделям, за това се надявам, че този блог ще е крачка напред за мен в общуването ми с хората. Като бях дете си водех дневник в, който съм писала всичките си впечатления и сега осъзнавам, че това е изключително полезно, за да може човек да поглежда на себе си малко по-отстрани...
Този блог ще бъде основно моя път към наблюдение и анализ над самата мен, а за всички случайни и неслучайни посетители - просто поредната лична информация.
В този блог ще има само едно правило и то е: ако въобще не ви е интересувала информацията поместена тук и сте попаднали абсолютно случайно, моля не ми пишете тъпи коментарчета изпъстрени с "красноречиви" думички!!!
А за хората, които искат да споделят мнение относно информацията тук, моля, не се притеснявайте да коментирате!!!

Пътят към Смъртта

Нека моите послледни дни,
бъдат поне малко по-добри,
защото малко хора по света
така са близо чувствали смъртта!

И нека никой като мен
да не попада в този плен,
защото моята душа сега
вижда само пътя към смъртта....!

Стена от Лед

Страстта напира вътре в мен,
непомня вече откога тя в мен се сбира.
Сладък...с усещане за утрешния ден,
аз чакам с трепет, отново да те видя.

Неискам повече да чакам, да тъгувам,
горещо аз желая да те имам.
Бъди до мен! С нежност те рисувам,
в спомвн сладък вечно да те имам.

Бях забравила какво е да обичаш,
тъй дълго е сърцето ми от лед покрито,
сълзите вътре парещи се стичат,
в стени се блъскат..., в спомена от нещо скрито.

Спаси ме, моля те, не ме обричай,
на вечна хлад, самотен мрак безличен,
спаси ме, не ме оставяй да се скитам и
згубена...безкрайно аз да тичам!

Спаси ме, моля те,
спаси ме!