Последни минути преди настъпването на 2008-ма

Ето, че остават едва 3 часа до новата година. Сигурно се питате какво правя у дома пред компа, докато всички празнуват! Просто тая година всички приятели и познати се пръснаха в различни посоки и аз трябваше да избирам къде и с кого да отида. И избрах да отида на една вила с един човек, който напоследък сякаш е от малкото хора, които показват, че ме ценят и уважават. Дано всички започнем новата година с много нови сили и много успехи и късмет Поздрави, на всички, които не са ме забравили и държат на мен. Извинявайте всички близки и приятеоли, на които неуспях да се обадя или поздравя.... Весело посрещане на новата година на всички, които четат този блог!

Valensia

Към обяд се видяхме за 15-20 минути с майка на автогарата, преди автобуса да потегли за Валенсия. Много се радвам, че най-после се реши да си даде малко почивка и да отиде на гости при роднините в Испания. Сигурна съм, че ще е незабравимо и зареждащо за нея това пътуване...

Само едно нещо няма да спре да ме тревожи през следващите 2 дни - и това е скапания автобус и дългия път ( цели 2 дни ). Мисля че още немога да се отърва от спомена за катастрофата, която преживяхме с нея преди 4 години. Явно това е причината толкова да се тревожа, когато мои близки пътуват на дъдъг път... Но знам, че всичко ще бъде наред и ще се наслади по пътя на прекрасни гледки, преминавайки през Харватска, Италия, Австрия... А Валенсия е невероятно красив град на брега на морето...

Вече получих и новини от нея, че е минала българската граница на Калотина.

На днешния ден между другото аз празнувам своя имен ден. Тук в София много малко от познатите и приятелите ми знаят, че е днес... По-късно ще се видим с някои от бившите ми колеги от киното да пийнем по нещо. Най-после засякох вчера една приятелка, която не бях виждала от 2-3 месеца, та се надявам, че ще дойде днес на уговорката.

Year ago

Днес е бъдни вечер... хъ, ден като другите. А всички така са се луднали да се приготвят и закакво!? Тъй и никога не съм разбирала смисъла от тоя празник. Просто на тоя ден като бях дете, се събираха роднините на майка у дома. След малко трябва да заминавам към Младост 3, където да прекарам вечерта с семейсвото на жената на брат ми. Готини хора са ама не мисля, че ще ми е по-интересно от това да си седя тук у дома пред компа или да си свиря да забрава отнесените си идеи... Истината е, че просто ми се купонясва някъде с приятели... да си лафим, да слушаме яка музика, да пеем с цяло гърло... абе да изпростеем максимално. :)

Миналата година по това време мога да кажа, че си купонясвах на макс. Работех по двойни смени в киното, където основното нещо, което правехме е да си търсим всякакви забавления от сорта на това да си правим бъзици с клиентите ( ние ги наричахме пъциенти, хъх). А вечерно време след работа си устройвахме откачени купончета на етажа в мола. Дори последния път като бях там забелязах, че са сложили същите елени от миналата година, с които двама колеги яко се бяха погаврили, че чак на единия му счупиха единия рог. А на 31-ви заминах да посрещна овата година в Стара планина на хижа "Паскал".

Ех, жалко, че тая година няма да съм на планина, но поне се надявам да изникне някакъв готин купон, на който да се разбием тотално... Ех, надежди! :)

A few days to the end...

Ето че и тази година си отиде... края на декември е... как во се случи тази година, какво успях да свърша и какво неуспях? Как изобщо необичам края на годината... някак времето ме притиска и ме кара да чувствам, че все изоставам и неуспявам да довърша започнатите неща....
И на фона на всичко това ми е адски самотно... Какво всъщност са празниците, когато вече отдавна си далеч от семейството. Помня времето когато още живеех в Разград, живота ми там беше коренно различен... аз бях различна, от това което съм сега... а може би просто бях едно безгрижно дете. Имах всичко това, което сега чувствам че ми липсва. Имах приятелите и семейството, при което се прибирах всеки ден, а аз мечтаех за усамотение, да остана поне за няколко часа, ако може и за ден самичка, просто никой да няма покрай мен. Ето че сега имам това усамотение и какво?! И ето че пак стигам до това заключение, че човек не цени това, което има, а чак като го загуби, тогава си дава сметка колко ценно му е.

Enough!

Едно нещо се питам от как се помня и то е "защо хората се страхуват и се обиждат като някой им казва истината директно в очите!?!"
Писна ми да ми се обиждат като говоря това, което мисля... Щом неискат да чуят и да разберат това, което им казвам искрено, значи просто нетрябва да си губя времето, да се опитвам да им отварям очите за неща, които явно неискат да видят и разберат. Просто ми писна... писнами от всички тези така наречени приятели, които се страхуват да ми кажат каквото и да е в очите, било то хубаво или лошо... Но както и да е, просто нямам намерение повече да си губя времето с подобни хора... няма смисъл да си пилея енергията излишно, дори и това да означава, че хората, които бих нарекла приятели ще останат доста малко... Просто в тоя скапан и изпълнен със завист и омраза свят, човек просто трябва да бъде поне малко егоист и да запази достойнството и принципите си! А сега е време да довърша нещо, което започнах преди време...

Assemblage 23

Ех, това беше последният концерт, на който бях тази година. Е, не ми е от любимите групи, но просто така, няколко дни преди концерта си казах, що да не отида, а и имах нужда от разнообразие след дългото зацикляне... За първи път реших без компания да отида на концерт и се получи готино. :) И все пак няма как да не отбележа, че ако не бях се уговорила с един познат от ласт-а, вероятността да се озова там беше доста малка. :D
Концерта започна, както се очакваше, с доста голямо закъснение. Подгряващата група ( Voyvoda) я чух за първи път, но нищо и не съм изгубила от това... За Assemblage ми е малко трудно да коментирам, имайки предвид, че съм слушала само един албум и няколко подбрани парчета, но иначе са един от по-качествените представители в тоя стил. Но едно нещо е неоспоримо, че имаше страхотно настроение сред публиката, което не може да се каже за публиката на неотдавна състоялия се концерт на LAM в Гърция(Една от най-любимите ми групи в последните месеци).А бе с две думи изкарах си приятно, благодарение на настроението и всички тези познати, с които успяхме да се видим и да си полафим. и да не пропусна да отбележа най- забавната среща s ViolentBeauty, с която се засякохме насред клуба малко преди да започне концерта. Спогледахме се за около секунда и явно двете се поколебахме дали човека насреща е този, който предполагаме. И така се разминахме, докато случайността не ни срещна в тоалетната на клуба. :D И така най-после се запознахме на живо след като се опитвахме да намерим време да се видим още след връщането ни от Гърция.
Ехх, спомени... ще ми се пак да се върна месец и половина назад и да съм отново там, но времето си минава невъзвратимо и трябва да се продължава напред... Мисля че вече е крайно време да завърша песента... идеята ми започва да ми звучи все по-ясна и изчистена, но за това някой друг път ще говоря...

"First snow"

Колко е малко времето... колко е кратък жизнения ни път... това са неща, за които най-често не си даваме сметка। Човек толкова много го е страх от това неизбежно нещо - смъртта, че предпочита да се самозалъгва, че може да я избегне... Но реалността е една - тя ще дойде неусетно...
Ако човек знаеше кога точно ще умре, сигурно не би пропилял нито миг, не би проиграл нито една възможност да каже или да направи нещо, което чувства и мисли за правилно... Но не - толкова се увлича в ежедневието и се заравя в дребни битови неща, които всъщност изобщо не са ценни, че често разпилява енергията си напразно... А наистина може да я насочи в много по-градивни неща, които да му донесат поне малко смисъл и удовлетворение - така нареченото усещане за щастие। Вероятно основната причина човек да се чувства непрекъснато нещастен е това, че не умее да оцени това, което има... да оцени краткостта на съществуването си...

Nothing were never in vain

Често несъвършенността и безсилието ни ни карат да правим неща, за които после да съжаляваме... Във тази връзка ще публикувам няколко реда, в които няма нищо друго освен простичка искреност। Написани са на английски, поради това, че започват с една фраза, която прорязва мислите ми вече години наред...

Nothing on earth stays forever,
But nothing were never in vain.
When the memories comes over together
with sorrow...just never be the same.

Ever I know, it's too late.
And time could never turn back.
This time just wish I could said
I'm really sorry my friend!