Рилски езера - нощта

След като построихме и нашия подслон за през ноща, вече можехме да се насладим на воля на прекрасната и дива природа. Слязохме до Рибното езеро, което се намираше точно пред хижа "Седемте езера". Нагазихме в кристално чистата вода, кочто не беше толкова студена. Езеорото кипеше от живот. хиляди дребни рибки се лутаха без посока и често ме гъделичкаха по краката. Смрачаваше се вече и ние решихме да пообикаляме по каменистия бряг. Захладняваше и слънцето вече беше зад високото било срещу нас.Знаех, че ноща ще е студена и затова си носех литър Вермут, но моите спътници не бяха предвиди ли згряващ алкохол... към 9 часа вече беше пълен мрак, прекрасна тъмнина и тишина! Всеки звук се носи на далеч и се отразява... Лежах под звездите в опиянение и не мислех за нищо, просто усещането беше невероятно и неповторимо. Минаваше едва десет часа, а алкохола свърши и стана още по-хладно. Моите приятели решиха да си легнат, а на мен никак не ми се спеше. Просто неисках да си легна и дотук да свърши магията на тази прекрасна нощ. Реших, че би било приятно да отида при компанията, която се беше сбрала на няколко метра по-нагоре, а и без това ни бяха поканили. Бяха останали само двама от компанията, викнаха ме и седнат при тях. Приказвахме си за какво ли не, а по между си никой с никого не се познаваше от преди. Странно е колко по-лесно е на човек да говори с непознати хора за неща, за които по-принцип рядко говори дори и с приятели. В този момент и за алкохол не бих се сетила, ако не беше все по-силната хладина. Малко след 12 часа излезе изневиделица адски силен вятър. Той вилнееше като разярен дух на някого, който в адски мъки бе умрял. Ставаше все по-късно, но на мен не ми се спеше. Въпреки това прецених, че трябва да видя какво е положението в палатката ми. Лежах увита във всички дрехи и спалния чувал и просто слушах вятъра, който нестихваше, а дори се засилваше. Палатката се люшкаше във всички посоки и имах чувството, че всеки момент ще се откъснат въжетата и ще полети. На моменти сякаш затихваше, но в другия момент чувах как вилнеее и подмята палатките, които бяха по-горе на хълма и после се спускаше към нас. Настъпи сутринта, но вятъра нестихваше и слънцето още се криеше зад хълма. Беше студено и несмеехме да се развием и да излезем навън. Но времето напредваше и трябваше да тръгваме нагоре към другите езера възможно по-скоро, за да успеем да се върнем на време зя маршрутката от Паничище. Излязох от палатката и с огромно учудване забелязах, че нито едно въже не се беше откъснало. Сега вече бях напълно убедена,че сме си избрали много добро място за палатката като сме я построили в една равна дупка до някаква стара ниска постройка.

Рилски езера - 1-ви ден 23.08.2008

Преди около две седмици най-после осъществих едно така желано пътуване. Беше така спонтанно и бързо организирано, но то така стават хубавите неща...
Миналата година след посещението на един фест в Бели Искър се изкачих на връх Мусала. Беше спонтанно и екстремно, както винаги ми е харесвало... Та точно там се роди и идеята и огромното ми желание да посетя рилските езера.
И така преди две седмици (точно една година след изкачването на връх Мусала) потеглихме с двама близки приятели на бърз двудневен маршрут към така мечтаните езера. Времето беше доста ограничено и трябваше да се бърза, но въпреки това успях да видя толкова неща, да усетя природата по близо....
Пристигнахме в Дупница с един от ранните сутрешни автобуси, след което на късмет се уредихме доста бързичко и с маршрутка до Паничище, където беше и началото на маршрута. Взехме си карта от културния център на природния парк и потеглихме. Първоначално имахме идея да съкратим пътя и да минем по ски пистата и да следваме билото, което по някое време трябваше да ни свърже с маркирания маршрут.
Но след около 15 минути катерене по стръмното било във висока трева и без пътека решихме, че има вероятност да не се справят някои от нас или да се позалутаме и да загубим ценно време. Тръгнахме по моя идея през горичката в страни от нас, с цел да пресрешнем маркирания път без да се връщаме особено назад. Гората беше трудно проходима и корените на дърветата пълзяха навсякъде, леко засипани от ситна пръст. Промушвахме се като в джунгла с тия големи и претъпкани раници, стъпвайки върху нетвърдата повърхност. беше полу-мрак и слънцето трудно провираше лъчи между клоните, а единствения ориентир беше собствения ми усет и ориентация в посоките. След окло о=е 15-20 минути се оказахме на голям път, където минаваха колите и вече поотдъхнали от "разходката" из гората продължихме по чсно маркирания жълт маршрут на картата.
Малко след това се присъедини към компанията и едно рунтаво куче, което ни следва чак до хижа "Рилски езера". По-пътя беше така зелено и красиво, само едно нешо смощаваше осезателно дивата природна картина - големите стълбове на стрящият се лифт и тесният прашен път, по-който непрекъснато преминаваха джипове, отиващи към хижата-хотел (Рилски езера).
След около 3 часа и 40 минути достигнахме до първата по-голяма спирка от нашия маршрут.
И след почивка от около половин час продължихме към хижа "Седемте езера", която се намира на брега на Рибното езеро (шестото). Пътеката, по-която поехме беше доста камениста и неравна и можеше да бъде премината само пеш или на кон. Неусетно стигнахме улисани от гледката и разговори с новия ни спътник, скойто се бяхме запознали почивайки на хижата. Човека беше тръгнал сам на този маршрут в непозната страна, но това изобщо не го смущаваше явно. Жан Кристофър беше французин по народност, но шесто живееше в различни държави и от скоро новия му дом бе България.
Времето напредваше и слънцето бавно се спускаше зад старата зграда на хижата. Трябваше да побързаме да намерим място за дяа построим палатката и да се отдадем вече спокойно на блажена почивка. Запътихме се към склона точно зад хижата, където се шареха много и различни палатки като някакви разпиляни предмети върху зеления склон зад хижата. Докато се оглеждахме за подходящо място пред на съвсем неочаквано и някак нахално "цъфна" един човек, който твърдеше, че е член на бялото братство. Та на дълго ни изнесе лекция как било забранено за палатки, но за тях било уж разрешено, защото са от братството, описваше ни границите на огражденията с цел да ни разясни къде неможе да построим палатката си и така, бла, бла, бла... След като успяхме да се отървем от него набързо намерихме идеалното местенце до н каква стара постройка.
Ето ме и мен с вече готовата палатка.