Миналата година след посещението на един фест в Бели Искър се изкачих на връх Мусала. Беше спонтанно и екстремно, както винаги ми е харесвало... Та точно там се роди и идеята и огромното ми желание да посетя рилските езера.
И така преди две седмици (точно една година след изкачването на връх Мусала) потеглихме с двама близки приятели на бърз двудневен маршрут към така мечтаните езера. Времето беше доста ограничено и трябваше да се бърза, но въпреки това успях да видя толкова неща, да усетя природата по близо....
Пристигнахме в Дупница с един от ранните сутрешни автобуси, след което на късмет се уредихме доста бързичко и с маршрутка до Паничище, където беше и началото на маршрута. Взехме си карта от културния център на природния парк и потеглихме. Първоначално имахме идея да съкратим пътя и да минем по ски пистата и да следваме билото, което по някое време трябваше да ни свърже с маркирания маршрут.
Но след около 15 минути катерене по стръмното било във висока трева и без пътека решихме, че има вероятност да не се справят някои от нас или да се позалутаме и да загубим ценно време. Тръгнахме по моя идея през горичката в страни от нас, с цел да пресрешнем маркирания път без да се връщаме особено назад. Гората беше трудно проходима и корените на дърветата пълзяха навсякъде, леко засипани от ситна пръст. Промушвахме се като в джунгла с тия големи и претъпкани раници, стъпвайки върху нетвърдата повърхност. беше полу-мрак и слънцето трудно провираше лъчи между клоните, а единствения ориентир беше собствения ми усет и ориентация в посоките. След окло о=е 15-20 минути се оказахме на голям път, където минаваха колите и вече поотдъхнали от "разходката" из гората продължихме по чсно маркирания жълт маршрут на картата.
Малко след това се присъедини към компанията и едно рунтаво куче, което ни следва чак до хижа "Рилски езера". По-пътя беше така зелено и красиво, само едно нешо смощаваше осезателно дивата природна картина - големите стълбове на стрящият се лифт и тесният прашен път, по-който непрекъснато преминаваха джипове, отиващи към хижата-хотел (Рилски езера).След около 3 часа и 40 минути достигнахме до първата по-голяма спирка от нашия маршрут.
И след почивка от около половин час продължихме към хижа "Седемте езера", която се намира на брега на Рибното езеро (шестото). Пътеката, по-която поехме беше доста камениста и неравна и можеше да бъде премината само пеш или на кон. Неусетно стигнахме улисани от гледката и разговори с новия ни спътник, скойто се бяхме запознали почивайки на хижата. Човека беше тръгнал сам на този маршрут в непозната страна, но това изобщо не го смущаваше явно. Жан Кристофър беше французин по народност, но шесто живееше в различни държави и от скоро новия му дом бе България.Времето напредваше и слънцето бавно се спускаше зад старата зграда на хижата. Трябваше да побързаме да намерим място за дяа построим палатката и да се отдадем вече спокойно на блажена почивка. Запътихме се към склона точно зад хижата, където се шареха много и различни палатки като някакви разпиляни предмети върху зеления склон зад хижата. Докато се оглеждахме за подходящо място пред на съвсем неочаквано и някак нахално "цъфна" един човек, който твърдеше, че е член на бялото братство. Та на дълго ни изнесе лекция как било забранено за палатки, но за тях било уж разрешено, защото са от братството, описваше ни границите на огражденията с цел да ни разясни къде неможе да построим палатката си и така, бла, бла, бла... След като успяхме да се отървем от него набързо намерихме идеалното местенце до н каква стара постройка.
Ето ме и мен с вече готовата палатка.
No comments:
Post a Comment