Рилски езера - нощта

След като построихме и нашия подслон за през ноща, вече можехме да се насладим на воля на прекрасната и дива природа. Слязохме до Рибното езеро, което се намираше точно пред хижа "Седемте езера". Нагазихме в кристално чистата вода, кочто не беше толкова студена. Езеорото кипеше от живот. хиляди дребни рибки се лутаха без посока и често ме гъделичкаха по краката. Смрачаваше се вече и ние решихме да пообикаляме по каменистия бряг. Захладняваше и слънцето вече беше зад високото било срещу нас.Знаех, че ноща ще е студена и затова си носех литър Вермут, но моите спътници не бяха предвиди ли згряващ алкохол... към 9 часа вече беше пълен мрак, прекрасна тъмнина и тишина! Всеки звук се носи на далеч и се отразява... Лежах под звездите в опиянение и не мислех за нищо, просто усещането беше невероятно и неповторимо. Минаваше едва десет часа, а алкохола свърши и стана още по-хладно. Моите приятели решиха да си легнат, а на мен никак не ми се спеше. Просто неисках да си легна и дотук да свърши магията на тази прекрасна нощ. Реших, че би било приятно да отида при компанията, която се беше сбрала на няколко метра по-нагоре, а и без това ни бяха поканили. Бяха останали само двама от компанията, викнаха ме и седнат при тях. Приказвахме си за какво ли не, а по между си никой с никого не се познаваше от преди. Странно е колко по-лесно е на човек да говори с непознати хора за неща, за които по-принцип рядко говори дори и с приятели. В този момент и за алкохол не бих се сетила, ако не беше все по-силната хладина. Малко след 12 часа излезе изневиделица адски силен вятър. Той вилнееше като разярен дух на някого, който в адски мъки бе умрял. Ставаше все по-късно, но на мен не ми се спеше. Въпреки това прецених, че трябва да видя какво е положението в палатката ми. Лежах увита във всички дрехи и спалния чувал и просто слушах вятъра, който нестихваше, а дори се засилваше. Палатката се люшкаше във всички посоки и имах чувството, че всеки момент ще се откъснат въжетата и ще полети. На моменти сякаш затихваше, но в другия момент чувах как вилнеее и подмята палатките, които бяха по-горе на хълма и после се спускаше към нас. Настъпи сутринта, но вятъра нестихваше и слънцето още се криеше зад хълма. Беше студено и несмеехме да се развием и да излезем навън. Но времето напредваше и трябваше да тръгваме нагоре към другите езера възможно по-скоро, за да успеем да се върнем на време зя маршрутката от Паничище. Излязох от палатката и с огромно учудване забелязах, че нито едно въже не се беше откъснало. Сега вече бях напълно убедена,че сме си избрали много добро място за палатката като сме я построили в една равна дупка до някаква стара ниска постройка.