За пътищата....

Сам Човек върви. Пътят е само камък и пясък. Малкият Човек вижда много различно от
големия. Малкият Човек вижда широките пътища и малките криви пътечки. Едните му
харесват, другите ненавижда. Естествено, в малката му глава се раждат мечтите за
големите и широки пътища.
Тръгва по тях. Едва тогава вижда колко различни са те отстрани и отвътре. Лесно се върви,
но до никъде не стигаш. Поглежда с копнеж малките криви пътеки. Обещават спокойствие и
духовна просветленост, далеч от всяка суета и алчност. Среща Духовното и то го повежда
нагоре и все нагоре…В един момент малкият все още Човек поглежда в очите Духовното и
вижда че това е нищо друго освен Нищото. Така трябва да бъде, уверява го то. Малкият Човек
познава Самотата, но нали така трябва да бъде - това е малката крива пътека. Дълго върви
сред камък и пясък, и едва сега вижда че и този път не стига никъде….
Който и път да хванеш, води до никъде. Но единият е път със сърце, а другият без. Така
продължаваше да му говори Духовното…
Случайно среща цвете - малка самотна Роза. Тя го вика. Колебае се, но отива при нея. Едва
тогава познава Любовта. Тя го стиска в огнена прегръдка и го завива с меко пухено одеало.
Самотата и Страданието изчезват. Духовнота се намръщи и го отхвърли от малката крива
пътека. Но той имаше бледо-оранжева малка Роза - какво друго му трябва?
Мина време. Розата придоби друг вид за него - започна да вижда скритите и чуства и
желания. Без да знае сам как четеше всяка неина мисъл преди самата тя да я изрече. Тя вече
не бе така статична и самотна както я бе видял в началото - за секунди се превръщаше от
мъркащо Коте в ревящ Лъв. Но за него тя всякак бе прекрасна.
Бяха непрекъснато заедно. Каквото и да му се случеше той вече мислено и го разказваше. За
първи път в живота си разбираше какво е Топлота. Усети безкрайното удоволствие от
споделянето на широките пътища и малките криви пътеки. Сега всеки Път беше различен -
вече не бе сам. Заради нея той се чувсташе длъжен да постигне Всичко - Материално и
Духовно.
Малкият Човек бавно започна да пораства. Отново го мамеха широките и бързи пътища.
Спомняше си и за Силата и Самотата на Духовното - макар и с горчивина от неговото грубо
отхвърляне. Каква ирония - Духовното, човешката същност в най-чистия и вид?!
Но път назад няма.
А и той знаеше че каквото и да направи иска тя да бъде с него. Бавно разбра колко много се е
променил. Любовта го караше да прави това което Розата прави и да харесва това което тя
харесва. Световете им бяха общи. Обожаваше да гледа как тя Разцъфва под неговата
Любов… А Слънчевата топлина която получаваше от нея му даваше невероятна Сила - нещо
което досега не познаваше.
Странна е човешката същност - Любовтта за която бе копнял сега е тук. Но това ли бе
всичко? Бавно Съмнението се промъкваше в него. Плашеше го мисълта за предопределеност…
В главата му отново кръжаха въпроси за Смисъла. Усещаше смътно че това не е Всичко.
Искаше да се развива, да намери Истината… А Съвеста сякаш намираше всяка негова
слабост…
В същото време я обожаваше. Усети огромна загуба - Изгубеният Рай!
Запозна се и с Вината - той не е достоен за нея! Тя не го заслужава... Отчаяно търсеше
Отговор, нов Път. Нито секунда не можеше да намери покой. Всяка сутрин ставаше с мъка и
горчиво съжаляваше че изобщо се бе събудил.
Много пъти мислеше да я напусне и много Сълзи проляха и двамата…..Без резултат.
Всеки път когато я напускаше - веднага се връщаше. Не можеше без нея. А Раната която и
нанасяше го убиваше - не можеше да гледа как страда…
Въртеше се в кръг - не можеше с нея, Вината не му даваше мира, а без нея беше още по-зле. А
сега накъде…?
Розата го разбираше. Той искаше Свобода и тя му я даваше. Затова я обичаше още повече!
Отново се обърна към Духовното - и едва тогава разбра че това което бе смятал за Висша
духовна мъдрост не бе нищо друго, а Адът. Виждайки неговата Слабост, то веднага се
възползва. Говореше му всякакви измислици, които дълго го държаха буден…
С много усилия той успя да се измъкне от Лапите и, за да разбере че Истината всъщност е
неговата Роза!
Обърна глава към Книгата - но никъде не намери това което търсеше. Разбра че и най-
Мъдрата книга не може да му даде вътрешно спокойствие и да отговори на въпросите с
които Живота го сблъскваше ежедневно и безпощадно…
Единственото нещо на което истински вярваше и можеше да се опре - бе Розата.
Вярваше и повече от на самия себе си!
Реши да смаже вътрешното си чувство за Свобода…. Но да не я наранява повече.
И тогава видя че път назад нямаше… Тя вече не беше същата.
Сега тя искаше да почувства Свободата и той не можеше да я спира. Мислеше, че трябва да и
даде криле, за да бъде щастлива. Макар за кратко, всъщност тя замина завинаги….. Но той
но го разбра веднага. Дълго се залъгва сам…
Времето през което я нямаше бе Ад. Мечтаеше за нейното завръщане, сънуваше го…
Да, тя се върна, но без Любовта. Секундата в която я видя, разбра че това вече е друга Роза.
Уверяваше го че още го обича но подсъзнателните и действия говореха по-ясно от Думите.
Сега вече не знаеше къде е и какво става…. Разбра и какво е Компромиса. Вечният Компромис.
Няколко кратки месеца му се сториха като живот в безкраен Компромис. Молеше се всичко
вече да свърши,но не можеше да си представи живота без нея.
Един Слънчев ден тя просто му каза - ' …не те обичам вече…' и си тръгна…
Остави го просто така - Празен… и Сам…
Сега наистина разбра смисъла на Безмислието и Самотата. Всичко в което някога бе вярвал
го нямаше…
Обърна глава към Цар Алкохол. И затишието се превърна в буря.
Алкохол, музика, хора, заведения - сякаш нямаха край… вече ннкой не можеше да го познае.
В очите на приятелите си виждаше ужас и интерес. Срещна много нови хора но отново никой
не можеше да му даде отговор. Навсякъде търсеше Нея. Но нея я нямаше. Спомена го
преследваше неудържимо. Никъде не можеше да се скрие от него - освен във вече добрия му
познайник Цар Алкохол. Макар и за кратко той му даваше малък кът спокойствие и
безмислие…а понякога и безпаметност. Няма смисъл.., тя не си заслужава.., виж колко много
други рози има.., живей си живота… това чуваше от всякъде. При тези думи изпадаше в дива
ярост - кои са те, откъде знаят какво е било, как се е чувствал и какво чувства сега?
Срещна дори Психологията. Надлъгването беше забавно. Но никак не е забавно да ти кажат -
'… прекалено си умен и незнам каква да ти кажа…' Да и той не знаеше…никой не знаеше.
Защо, защо, защо… въпросът се блъскаше в главата му. Отговор не дойде. Може би отговор
просто нямаше.
Клишетата бяха навсякъде - но разбира се не му помагаха. Живота бил такъв, всичко това е
нормално, скоро ще срещне още по-хубава… Лесно се говори отстрани че огъня не е горещ
когато друг се пече на него. Но те продължаваха - тя не си заслужава, виж какви листа има,
какъв увяхнал цвят, какви бодли… Не ги понасяше. Един въпрос се натрапваше - наистина
заслужава ли си? А кое си заслужава? И какво има да губи?
А как все още я усещаше… почти болезнено. Имаше чувството че знае къде е и какво чувства в
момента… сънуваше я и сънищата му се сбъдваха наяве. Където и да отидеше чувстваше
сякаш всеки момент ще я види…
И така ден след ден, нощ след нощ. А отговорът все не идваше. Нито от нея, нито от другаде.
Обхана го яд. Дива ярост. Адски я Обичаше, но реши да си го върне. Хиляди думи хвърчаха и се
блъскаха в главата му, но с невероятна мъка изрече само две. И те бяха достатъчни. Повече
никога не си проговориха, макар и да се виждаха често. След двете думи отново намери утеха
в прегръдките на Цар Алкохол…
От Любов или Инат, а може би идвете той остана близо до нея. Отхвърли много страхотни
възможности само за да бъде близо до нея.
Имаше чувството че върви по тясна пътечка, а от двете му страни имаше Вакуум - Нищото.
Опита хиляди нови неща, но вътре душата му все още пазеше някаква надежда. Опита се
всячески да я изкорени - знаеше че смисъл нямаше и някак трябваше да продължи да живее.
Без нея. Живота продъжаваше Безмисления си ход…
Но нещо отвътре упорито му нашепваше - чакай.., тя още те обича.., отново ще сте заедно.
Наблюдаваше я при всяка възможност, сякаш очакваше с нещо да му подскаже че не всичко е
загубено. Тя мълчеше и с времето виждаше че се тормози и изглежда зле…нещо ставаше. Но
какво? Не знаеше - може би с две думи беше постигнал целта си, или просто имаше проблеми
или… или… Не знаеше.
Но сега пак изпитваше Вина - искаше да и помогне, но нямаше как. Тя не го допускаше по
никакъв начин. Всъщност кой ли е по-виновен вече? Съжаляваше, но и бе доволен. И той не
беше сигурен кое е по-силно в него. Хаосът бе превзел целия му живот. Нямаше нито миг
спокойствие но и не го искаше. Миг спокойствие означаваше за него обратно в Адът. Но
можеш ли да избягаш сам от себе си?
Веднъж сънува странен сън. Той самия си слага и сваля няколко еднакви пръстена. Дълго не
знеше какво е това докато една сутрин разбра - тя отново е сложила пръстена, стар негов
подарък. Имаха два еднакви. Беше сигурен, даже не държеше и да го види като потвърждение.
Просто вече му се струваше че наистина откача. А потвърждението дойде само…
Какво му донесе потвърждението - Болка… но и малко Щастие - все пак не всичко е било
лъжа. Тя все още усеща нещо… Но какво?

Малкият преди Човек вече се чувстваше Старец. Живота бе пред него, но той не очакваше от
него нищо. Надеждата може би още живее в него, но Душата му е ледено студена. Какво
може да направи Любовта, когато Доверието е отдавна мъртво.
Никой не го търси. Той не търси никой.
Бавно върви сам, вглежда се в лицата на хората, а в главата му се блъска болезнения въпрос -
А сега накъде?