Live Or Exist... is this the truth!?

Често размислите върху дадени неща и събития се появяват в привидно неподходящи моменти, но уви, оказва се че са в най-подходящите...

Някой ми открадна сърцето ти,
което плачеше, нощем, на сън,
овяхна нещо вътре в тебе,
не поглеждаш дори навън.
Ще оставиш ли това,
за което си мечтал
и с години си се борил,
път, по който си вървял.

Някой ден сърцето,
ще поиска и това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
Някой ден сърцето,
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал.

Никога не казвай "да",
когато чувствата ги няма в теб,
когато ровиш в своита самота,
пак се луташ за кой ли път.
Уморен от своя бяг
продължаваш все натам,
вътре някъде дълбоко в тебе
и винаги оставаш сам.

Някой ден сърцето,
ще поиска и това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал...
Някой ден сърцето,
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал...

Този уникален текст, който съм смятала винаги за уникален и съвсем искрен, както и самата обстановка явно ме завъртяха в потока от размисли. Изминаха вече две трети от годината, за която смятах че ще е силна във всяко едно отношение. Имах планове свързани с развитието ми в по-професионално естество.... Но, струва ми се всички тези крайни емоции, промени, несигурност и обърканост замъглиха да видя накъде продължава този път, по който бях тръгнала преди години и който не ми се иска да бъде променен...Останових колко много от мечтаните неща са останали на по-заден план с времето.... и някак си се сепнах. Но време е пак да следваме пътя, за който сме се борили, заради който сме загубили толкова прекрасни неща... просто заради мечтата, заради природата...

И на фона на тези мисли днес попадам на новото демо парче на една приятелска група, част от чиито членове са част и незаличим белег от моето минало. Текста на тяхната песен "Live Or Exist", сякаш се появи като естествено продължение на моите размисли.


May I ask you something?
How long is such a moment
Feeling you're alive
Hearing all your heart beats

Like the happy child
Is careless till the menace,
Or the perfect lips
You're kissing for the first time?!


Pre-chorus:

To feel perfection
It needs all your attention
If not just existence
You are searching for!


Chorus:

No one can force us to be
Something we don't want to be!
As long should this hell exist
As we live without our beliefs!

Why should we waste ourselves
In the filth we're walking on?!
Can't we look and see
We are above?!?


2. And another question, please...
What if someone tells you
How to live your life
Or the one you breathe for

Isn't the right one?!
How you should not live like
Just the way you want
'cause it would not be right!?!


Pre-chorus:

To feel perfection
It needs all your attention
If not just existence
You are searching for!


Chorus:

No one can force us to be
Something we don't want to be!
As long should this hell exist
As we live without our beliefs!

Why should we waste ourselves
In the filth we're walking on?!
Can't we look and see
We are above?!?


Prelude:

While you kill a victim
Do you feel refined?
What's this type of thinking
Sick to be so blind?!

No man's born enslaved
Look deeply in his eyes...
Hate and fury charge Hell
Itself tears apart!...

ViolentorY

Просто текстът е невероятно силен! Живей или съществувай - в това е истината!!!

Можете да чуете и самото парче в техния майспейс.

Рилски езера - 1-ви ден 23.08.2008

Преди около две седмици най-после осъществих едно така желано пътуване. Беше така спонтанно и бързо организирано, но то така стават хубавите неща...
Миналата година след посещението на един фест в Бели Искър се изкачих на връх Мусала. Беше спонтанно и екстремно, както винаги ми е харесвало... Та точно там се роди и идеята и огромното ми желание да посетя рилските езера.
И така преди две седмици (точно една година след изкачването на връх Мусала) потеглихме с двама близки приятели на бърз двудневен маршрут към така мечтаните езера. Времето беше доста ограничено и трябваше да се бърза, но въпреки това успях да видя толкова неща, да усетя природата по близо....
Пристигнахме в Дупница с един от ранните сутрешни автобуси, след което на късмет се уредихме доста бързичко и с маршрутка до Паничище, където беше и началото на маршрута. Взехме си карта от културния център на природния парк и потеглихме. Първоначално имахме идея да съкратим пътя и да минем по ски пистата и да следваме билото, което по някое време трябваше да ни свърже с маркирания маршрут.
Но след около 15 минути катерене по стръмното било във висока трева и без пътека решихме, че има вероятност да не се справят някои от нас или да се позалутаме и да загубим ценно време. Тръгнахме по моя идея през горичката в страни от нас, с цел да пресрешнем маркирания път без да се връщаме особено назад. Гората беше трудно проходима и корените на дърветата пълзяха навсякъде, леко засипани от ситна пръст. Промушвахме се като в джунгла с тия големи и претъпкани раници, стъпвайки върху нетвърдата повърхност. беше полу-мрак и слънцето трудно провираше лъчи между клоните, а единствения ориентир беше собствения ми усет и ориентация в посоките. След окло о=е 15-20 минути се оказахме на голям път, където минаваха колите и вече поотдъхнали от "разходката" из гората продължихме по чсно маркирания жълт маршрут на картата.
Малко след това се присъедини към компанията и едно рунтаво куче, което ни следва чак до хижа "Рилски езера". По-пътя беше така зелено и красиво, само едно нешо смощаваше осезателно дивата природна картина - големите стълбове на стрящият се лифт и тесният прашен път, по-който непрекъснато преминаваха джипове, отиващи към хижата-хотел (Рилски езера).
След около 3 часа и 40 минути достигнахме до първата по-голяма спирка от нашия маршрут.
И след почивка от около половин час продължихме към хижа "Седемте езера", която се намира на брега на Рибното езеро (шестото). Пътеката, по-която поехме беше доста камениста и неравна и можеше да бъде премината само пеш или на кон. Неусетно стигнахме улисани от гледката и разговори с новия ни спътник, скойто се бяхме запознали почивайки на хижата. Човека беше тръгнал сам на този маршрут в непозната страна, но това изобщо не го смущаваше явно. Жан Кристофър беше французин по народност, но шесто живееше в различни държави и от скоро новия му дом бе България.
Времето напредваше и слънцето бавно се спускаше зад старата зграда на хижата. Трябваше да побързаме да намерим място за дяа построим палатката и да се отдадем вече спокойно на блажена почивка. Запътихме се към склона точно зад хижата, където се шареха много и различни палатки като някакви разпиляни предмети върху зеления склон зад хижата. Докато се оглеждахме за подходящо място пред на съвсем неочаквано и някак нахално "цъфна" един човек, който твърдеше, че е член на бялото братство. Та на дълго ни изнесе лекция как било забранено за палатки, но за тях било уж разрешено, защото са от братството, описваше ни границите на огражденията с цел да ни разясни къде неможе да построим палатката си и така, бла, бла, бла... След като успяхме да се отървем от него набързо намерихме идеалното местенце до н каква стара постройка.
Ето ме и мен с вече готовата палатка.

Лунно затъмнение

Ето и няколко снимки, направени в местността "Пчелина" до Разград на 16. 08.08г. Уникално е човек да успее да наблюдава лунно затъмнение и то точно на пълнолуние. Сянката на земята почти напълно скрива луната. Тази година се очаква още едно лунно затъмнение, но този път луната се очаква да бъде скрита от метеорити и едва ли ще продължи толкова дълго затъмнението, като това преди няколко дни.

Сенки от миналото

И ето че след 4 месеца събрах сили и заминах за Разград. Е, честно да си кажа доста се колебаех дали отново да не пропусна ходенето до там и да се метна на фестивала в Бургас, но несъжалявам изобщо за избора си.
За мен този град винаги е предизвиквал крайно противоречиви чувства, но въпреки това ми липсва усещането отвреме на време. Всъщност хората са причината според мен човек да се привързва или да мрази дадено място...
Пристигнах по обяд, жегата беше безпощадна, но на хората сякаш не им правеше впечатление. Имаха сега по-интересно занимание и то беше да видят кои познати хора са дошли за предстоящото събитие... И така преминах през една от главните улици на центъра и оглеждах около себе си всичко, сякаш бях за първи път там. Но не по-скоро гледах промените във времето и следите на миналото. Обземаше ме бавно някакво странно спокойствие и утеха и в следващия момент погледите на хората ме връщаха със замах в реалността.
След малк вървене се озовах пред офиса, където майка ме очакваше, за обичайното за нас топло посрещане. Смело мога да твърдя, че сме едно много сплутено, топло и емоционално семейство Като се замисля може би затова се чувствам често толкова сама, защото изключително рядко намирам хора подобни на нас като себеизразяване и топлота...
Не ми остана особено време за спомени и носталгия, защото още с пристигането ми се започна с уговорките и организацията по посещението а мото събора, който се проведе в Пчелина (10-13км. от Разград) много голямо благодаря на Митко от ViolentorY, за това че беше се погрижил за транспорта ми до събитието в двете посоки, въпреки че имаше толкова много работа около подготовката на събитието и около групата!
Двете вечери на събора бяха много приятни, въпреки че през първата малко трудно се вписах в обстановката. Но това най-вероятно беше заради голямото ми желание да отида на фестивала в Бургас, който течеше по същото време. Неговорех особено, а и неизпитвах нужда, просто предпочитах да наблюдавам хората и най-вече тези, които познавам повече или по-малко.Дам, взаимоотношенията и консерватизма тук не са се променили особено, както и мисълта за черни магии и уруки, с които хората се опитват да лепната на всички събития, които не са им изгодни. Спомням си преди години как бях обвинена от някои хора в подобни глупости като черна магия. Това винаги е било най-лесното решение на всичко, просто да накисне някого, че ти е направил магия и с това да приключи главоблъсканицата около самата карма на човека. Като живеех в така наречения от мен "Twin Peaks" всички тези глупости се налагаше да са част от ежедневието ми, но просто един ден ми писна и се махнах, последвах желанията и мечтите си и оставих зад себе си много скъпи хор4а, които винаги ще пазя място в сърцето си.

На втория ден на събора се бяха събрали още повече хора, щъкаха всякакви мотори наоколо и обстановката беше весела и приповдигната, може би малко пресилено заради това че тук не всеки ден имаше подобни събития. Срешнах по-малко познати, отколкото очаквах, но не ми и пукаше особено, защото оуспях да издиря телефони на хора, с които не сме се виждали адски отдавна. Реших да си тръгна малко преди края и издирих приятелите си, с които щяхме да се върнем към града. Но на тяхната маса заварих една жена, която малко ме смути в първия момент заради някои минали събития и заради това, че нейните суеверни глупости замъглиха тогава съзнанието на скъпи хора около мен... Но както и да е, тя явно повече се смути от мен. Малко след това се качихме на главния път и зачакахме да дойдат да ни вземат и тогава съзрях луната. Толкова голяма, с леко червени отенъци, предизвикани от огромната сянка върху нея, която почти я закриваше. Оказа се, че по някакво съвпадение наблюдавах почти пълно лунно затъмнение точно един ден преди пълнолунието. А на следваящата нощ като пътувах с влака бях вперила дълбоко очи в ярко червеното пълнолуние... Всичко е особено и различно от както се върнах, научавам неща, които съм имала някакви далечни предположения за тях и това отново ме хвърля в дълбоки размисли - какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи... Няма как да знам, само знам едно ще се случи това, което трябва да се случи....

Fade To Black (I'm going no where)

Life it seems, will fade away
Drifting further every day
Getting lost within myself
Nothing matters no one else
I have lost the will to live
Simply nothing more to give
There is nothing more for me
Need the end to set me free

Things not what they used to be
Missing one inside of me
Deathly lost, this Can t be real
Cannot stand this hell I feel
Emptiness is filling me
To the point of agony
Growing darkness taking dawn
I was me, but now he 's gone

No one but me can save myself, but it's too late
No, I can't think, think why I should even try
Yesterday seems as though it never existed
Death Greets me warm, now I will just say goodbye

Fade To Black (Metallica concert)

Не си и представях, че толкова ще съжалявам, че не бях на концерта на Металика...., но не съжалявам че бях отпред пред стадиона. Беше невероятно, мисля че няма друга група освен ЛАМ естествено, на която да знам дословно всяка една песен!
Мога да кажа, че това, което чух пред стадиона беше невероятно, беше неповторимо като изживяване... просто се върнах с тази музика години назад. Когато започна "Welcome home" аз се втрештих, въпреки че чувах основно ниските честоти понеже се намирах някъде зад сцената. Тази песен ме върна може би близо 7-8 години назад, когато аз заспивах и се сабуждах с "Ride the Lightning" и "...and Justice for All". Просто как ми залипсва това време. Тогава си мислех, че живота ми е ужасен, а сега мисля, че тогава е бил адски наивен и прекрасен.
"Fade to black" е стрелата, която може би най-силно ме прониза. Преди близо 5 години тази песен беше за мен може би най-болезнената, от която и да било друга. Тази песен най-много свързвам със смъртта на едно много скъпо същество, което напусна света така болезнено и принудително....
Всичко протече пред очите ми като сън изпълнен с радости и много болка, но въпреки това не искам да се събудя. Толкова емоциии, толкова спомени. Седях си на оградата пред главния вход почти неподвижно и единствено музиката обхващаше съзнанието ми.
А когато започна едно от култовите парчета "One", публиката избухна до несвяст, а небето беше осветено от ярко червена заря. Може би това трябваше да е края на концерта, но не... Повреме на песента заваля дъжд и охраната започна да маха загражденията. Прозвуча малко неочаквано "Harvester of sorrow", на която аз се оказах на стълбите на стадиона, откъдето едва виждах сцената. Блъсканицата беше ужасно напориста и в двете посоки, но усещането неповторимо. Тръгнах да излизам след храя на песента, сякаш точно на време. Крачейки бързо в дъжда към изхода на стадиона чух че групата се е скрила и се очаква бис. Малко след това прозвуча парче, което не ми беше особено познато, а докато чаках на автобусната спирка прозвуча и култовото "Seek and destroy". Предполагам, че така е завършил и концерта.

Стихията

Проливен дъжд.... водата се носи като от водопад. Дъждът е толкова студен и в същото време е толкова красиво....
Прибрах се мокра почти до кости, усещам студа от стичащите се ледени капки и в същия момент свежестта и усещаането, че живея, че не съм застинала по течението.
От сутринта усещам стихията в разгара си и на фона на това депресията, която се опитва да ме сломи повече от месец и половина. Но на какво се дължи тя, защо така усилено ме обгръща и обърква?....може би просто липсата на динамиката, която беше неизменна повреме на сесията ме кара да се отпусна.... Може би депресията е последствие от объркване и разконцентриране върху поставените цели?!...а може би просто хронично състояние, което ни е присъщо. И в крайна сметка мисля че ще и намеря лек наречен проекта, който така ясно ми се въртеше в главата повреме на сесията, неща за които човек намира смисъл да опорство било тосамо заради собственото си удовлетворение.