This is the new shit

Невероятно, но факт... Нестига дето понасям тази мизерия, в която живея, а некои хора имат наглостта да отправят малоумни обвинения за неща, които сами са си виновни... След 3 наводнения в сегашната ми квартира аз и мойта приятелка ще се изнасяме съвсем скоро... Понякога е толкокова трудно да приемеш, че трябва да напуснеш, трябва да загубиш нещо, скоето си свикнал... нещо, което е станало част от ежедневието. Само колко бързо, само за броени минути, часове... нещата се случват. Днес съм тук, а след седмица нямам си представа къде ще съм, а след две.... незнам. Едиственото, което искам е в момента е да мога да си завърша нормално 3-ти курс, да свирим с колегите на концерта през май и после да направим страхотен китарен концерт през юни... Баси толкова много ли искам?... минимални условия да свиря и уча за изпити.

Искам да благодаря на всички приятели и близки, които веднага реагираха и са готови да ми подадат ръка и да им се извиня, че вчера ги тероризирах с оплакванията си...

Нощ на езерото (Welcome home)

Ето на това му се вика да се събудиш плувнал!
Та прибирам си се аз снощи от готино прекарване на бирица и приятели и гледам малко езерце у банята. Ммм, ще потренираме малко нощно гребане преди лягане, че нали било полезно да се спортува, хъх. Пускаме си музичка след кратката тренировка и вееч сме в хоризонтал, приятно уморени заспиваме блажено в топлото легло. След няколко приятно успокоителни парчета на DeVision идват по-тревойно и мрачно звучащите Autumn Tears, примесени с 4=5 гласна хорална мелодия от падащи дъждовни капки. Будя се в вълшебната мелодия с леко тревожно усещане и разбирам, че навън отдавна е спряло да вали. Ставам бавно от леглото в полумрака и осъзнавам, че всъщност дъждовните капки са над мен, а аз съм посредата на едно езерце... Излизам в коридора, който вееч се е превърнал в горно речно течение и започвам да греба и да греба, но водопада спускащ се отгоре неспира и неспира да се сипе с огромна мощ....
Дамм, това не е сън, а комшиите ми, които правят ремонт отгоре ме наводниха, че от нямане какво да правя през ноща реших на обикалям по малките часове из блока и да притеснявам невинните хорица... Част от хората, около мен, получиха и среднощен призив SOS help me!!! Can not swim! :D
Дойде и мъдрото утро, което да се надяваме ще разреши проблема с водопадите и нощните езерни плавания, хъххъх....

Тhe shadow of your smile - Joe Pass & Red Mitchell (originally by Frank Sinatra)

На фона на особено ветровитото и дъждовно време прозвуча и 20-хилядното парче в профила ми в ласт-а. Сякаш идеално се сля с атмосферата и настроеието тази така популярна джаз тема, че реших да я включа към репертуара си и евентуално да я изсвиря на изпита си през юни :)

Ето и текста към песента на Frank Sinatra

The shadow of your smile
When you have gone
Will color all my dreams
And light the dawn

Look into my eyes, my love, and see
All the lovely things, you are, to me

Our wistful little star
It was far, too high
A teardrop kissed your lips
And so, so did I

Now when I remember spring
And every little lovely thing
I will be remembering
The shadow of your smile
Your lovely smile

Hate!!! (absolutly shit)

Баси отвратителния ден! По-гадно неможе и да бъде.... Направо ми иде да се гръмна от нерви, всичко и всички ме дразнят. Станах сутринта в 8ч с нагласата да посвиря стабилно и кво... Некъв кретен си е зарязал тъпата кола с включена аларма под прозореца ми от 9ч сутринта, а в момента е вече 3ч и туй продължава да ми пищи на главата.... нестига дето заради този дразнител неуспях да свиря ами и на лекции неуспях да стигна поради гадната снежна виелица. Киснах на тъпата спирка повече от половин час, при което заприличах на сневен човек и си тръгнах. (е, определено името на спирката си отговаря - 11-ката минава рядко,хъх). И всичко не се свършва до там.... прибирам се и куп битови глупости ме заливат.... на фона на всичко това получавам и некво безразлично отношение отстра на хората около мен, все едно съм направила нещо някому.

Ей, да знаете, ако още някой ми прати подобна гнусна глупост като писмо на щастието, което получих тая сутрин на мейла си, смятайте че ще му върна писмо с много красноречиви думички в допълнение....

Мислех да публикувам тая глупост, но се отказах, щото неща да я виждам тази гнусотия в блогга си!

Little things - worldly wisdom

Незнам защо се получава по този начин, но ми е адски трудно да разбера някои неща... И все пак си мисля, че е абсолютно нормално човек да изразява емоциите си пред хората без да се страхува от това, че може да го наранят... Просто животът е такъв - падаш, сблъскваш се с недоразбиранията ...., но ставаш и продължаваш смело напред, вярвайки в идеи... И все пак сме социални същества, нуждаещи се от комуникация... очакващи съответни реакции от това... Ето затова ми е адски трудно да разбера някои неща, които не се научават, а просто се усещат... Просто всеки човек се нуждае от поне един човек, който да го разбира, който да го подкрепя, който да му доказва, че означава нещо някому...

Но се надявам да немеря отговора на някои от въпросите си, без да бъда разбрана погрешно... :)

The song of soul

\ Ето, че най-после се случи... и то както най-малко очаквах. :) Странното е, че толкова време се лутах и търсех трепетно, и се надявах, състезавайки се със собственото си въображение... търсейки своето вдъхновение... А то е било тук, през цялото време е било тук, скрито от погледа ми... недокоснато, тъй диво... Но ето че открехнах лекичко очи и го видях самотно там... усетих нежна топлина и впесен ще я претворя...

Carry on....Screaming (Apocalypse Please!)

Толкова е мизерно цялото човечество и мизерното му съществуване. Всичко драпа с нокти и зъби мъчейки се да се качи по-нагоре от всичко около себе си и защо!? Само за да се чувства повече от останалите може би, или пък жаждата за власт го кара да мачка и натиска всеки, който се опита да го задмине.... И какъв е смисъла в тая гнусна борба за власт и надмощие.

Защо толкова често чувствам, че не съм за тоя шибан свят, немога и неискам да приема да се отдам на мизерното си отселяване. И ето, че обществото и средата, в която съществувам отново ме притискат до стената и обиват жаждата ми за изкуство и нуждата ми от този нереален свят. Някои хора биха казали, че е малоумно да се отдадеш на идеализирания си илюзорен свят, но аз бих казала, че ако него го нямаше, нямаше да има изкуство... нямаше да има емоция...

Може би това е поредното ми емоционално изтъпление, но има неша, които немога да приема и неискам...Но и немога да се боря срещу чоешката природа и нужди. Явно трябва да направя тоя гаден избор, който и в двата случая се явява за сметка на една от най-големите ми нужди - емоционално спокойствие и развитие на музикалните ми идеи. Въпроса е дали да се хвана пак на някаква мизерна нископлатена работа, която е уй съобразена с лекциите ми в университета и да продължават да ме прецакват, щото съм неква студентка, или да продължа да кретам на тоя минимум (вече стигнал почти до крайност) и да се опитвам да живея на фотосинтеза, само за да не се откъсна от необходимостта да бъда отвреме на време сред хора, въобразявайки си, че живея малко по-нормално.

Защо подяволите едно нещо като се оправи, друго трябва да мине в крайност?! По принцип трябваше да се чувствам много по-добре след изминалите дни на емоционално зареждане, но уви, този битов проблем взима надмощие и ме съсипва... Може би ако не ме болеше така гадно стомаха и не ми трепереха ръцете (вероятно от това, че не съм яла почти нищо през последните дни) щях да мисля малко по оптимистично и да намеря някакво по-добро решение на възникналия проблем...