Carry on....Screaming (Apocalypse Please!)

Толкова е мизерно цялото човечество и мизерното му съществуване. Всичко драпа с нокти и зъби мъчейки се да се качи по-нагоре от всичко около себе си и защо!? Само за да се чувства повече от останалите може би, или пък жаждата за власт го кара да мачка и натиска всеки, който се опита да го задмине.... И какъв е смисъла в тая гнусна борба за власт и надмощие.

Защо толкова често чувствам, че не съм за тоя шибан свят, немога и неискам да приема да се отдам на мизерното си отселяване. И ето, че обществото и средата, в която съществувам отново ме притискат до стената и обиват жаждата ми за изкуство и нуждата ми от този нереален свят. Някои хора биха казали, че е малоумно да се отдадеш на идеализирания си илюзорен свят, но аз бих казала, че ако него го нямаше, нямаше да има изкуство... нямаше да има емоция...

Може би това е поредното ми емоционално изтъпление, но има неша, които немога да приема и неискам...Но и немога да се боря срещу чоешката природа и нужди. Явно трябва да направя тоя гаден избор, който и в двата случая се явява за сметка на една от най-големите ми нужди - емоционално спокойствие и развитие на музикалните ми идеи. Въпроса е дали да се хвана пак на някаква мизерна нископлатена работа, която е уй съобразена с лекциите ми в университета и да продължават да ме прецакват, щото съм неква студентка, или да продължа да кретам на тоя минимум (вече стигнал почти до крайност) и да се опитвам да живея на фотосинтеза, само за да не се откъсна от необходимостта да бъда отвреме на време сред хора, въобразявайки си, че живея малко по-нормално.

Защо подяволите едно нещо като се оправи, друго трябва да мине в крайност?! По принцип трябваше да се чувствам много по-добре след изминалите дни на емоционално зареждане, но уви, този битов проблем взима надмощие и ме съсипва... Може би ако не ме болеше така гадно стомаха и не ми трепереха ръцете (вероятно от това, че не съм яла почти нищо през последните дни) щях да мисля малко по оптимистично и да намеря някакво по-добро решение на възникналия проблем...

just a post - protest

Яд ме е, че никога неуспявам да пиша, точно когато имам нагласата за това, изключае предишния ми пост. Сега имах нагласата да напиша един коренно различен пост, породен от множество негативни фактори, които ужасно много ми пречат да се отдам на пълноценно свирене...

Измина цял един месец, в който се опитвах непрекъснато да избягам от хиляди неща и да се отдам на пълноценна почивка и малко забавление Просто имах нужда да се почувствам в свои води, просто да живея по начин, който мога да съм напълно себе си. Но ето, че всичко отново ме притиска до стената и ме задушава.... А така имам нужда да се уединя, просто да общувам с малък кръг от хора и да игнорирам всички гадни битови и социални глупости. Просто имам нужда да се отдам на единственото нещо, което в момента ме кара да се чувствам жива и да намирам смисъл в мизерното си съществуване!

Уж насъбирах енергия и поужителни емоции от двете си пътешествия, а сега тя се разпилява безсмислено и безразборно. а може би просто трябва да насоча мислите си към прекрасните моменти, които изживах в двете пътувания. Може би просто сама психирам себе си, защото винаги се намира някакво логично решение на ситуациите, в които сме поставени в живота и бита си въобще...

Тържествен концерт посветен на 3-ти март

И така днес (2-ри март) се проведе традиционния концерт посветен на Освобождението на България. Един ден предварително, ама явно хората са преценили, че трудно хората ще се решат да ходят на концерт вечерта преди работен ден. :Д Тази година се навършва 130 години, но за съжалание не се забеляза нищо по-специално в програмата, а и едва ли някой от присъстващите е разбрал, освен ако не си е изчел цялата брошура в програмата...

Но както и да е, нека преминем към същността.Концерта, разбира се, започна с Химна на България и хората станаха прави, сякаш като по някакво задължение (поне тези, които бяха на партера) и през цялото време неспряха да се въртят...

Симфоничен оркестър и смесен хор на БНРизпълниха Песен на панагюрските възстанници, Топчето пукна, Къде си вярна ти любов народна и Хубава си татковино - много ми допадна преработката, която са направили на песента. Наистина беше доста пораздвижена, особено към края. Публиката остана сравнително безразлична към изпълнението на хора.

Ададжио из балета "Лебедово езеро" Солисти бяха Сара-Нора Кръстева и Емил Йорданов. Двамата балетисти танцуваха така изящтно, че не съм обърнала внимание на реакциите на публиката повреме и след изпълнението им.

Из "на прощаване" от Христо Ботев - рецитал на Иван Налбантов от театъра на Армията.

Рахманинов - 2 музикални момента - Асен Танчев - пиано, студент в ДМА Изпълнението му започна, някак странно сякаш имаше леко скомфузване и разминаване при свиренето му... Още не беше свършила първата част и публиката започна да ръкопляска, при което изпълнителя вместо да я изчака, започна направо с 2-рата част. И наистина я изсвири с много хъс и самочувствие. Накрая публиката отново реагира бурно и той реши, че може да си тръгне с високо вирнат нос. :Д ( Все пак човека е спечелил 1-ва награда на конкурса за млади пианисти в Москва през 2007г)

Чайковски - микс изпълнен от балет "Дива"

Е, тук вече май много им доскуча на хората и се започна едно въртене, жужене... абе за пореден път се убедих,че на българите им липсва доста култура. Особено важи за по-старото поколение, които се мислят за много по-културни и начетени. а да не споменавам, че точно такива бяха повечето, които неспряха да дърдорят повреме на целия концерт. А също няма как да се пропусне, че някоя бабка се беше посабула и вунеше на крака през цялото време...

Римски Корсаков - "Златното петле"Лия Петрова - цигулка и Виолета Попова - пиано. Страхотен дует! Евала1 :)

Празнична композиция "От корен до върха"Ансамбъл към Националното училище за танцово изкуство и ансамбъл "Росна китка"

При появата на талантливите момчета и момичета от националното училище, публиката буквално избухна. Сякаш всички бяха дошли да гледат тях. Явявайки се черешката на програмата, концерта завърши с бурни аплодисменти и много вълдушевени родители. Хореографията им наистина беше изключително добра! В тази връзка искам да благодаря на Влади от Националното училище, че ме покани на този концерт. :)

Hardest part

Завърнах се и от тази обиколка, в регион, изпълнен със спомени и забравени мечти...
Толкова ми се иска да напиша най-после за впечатленията от това пътуване, но нямам сили прости тази вечер от умора и адска нужда за нормален сън...
Днешния ден ми премина на визоки обороти, но трябва да се свиква, ако искам да свърша плануваното... Този дълъг ден ми завърши в линията, където се видях с някои от най-близките си хора тук и се замислих върху всичко случващо се около мен напоследък.. Всъщност мисля. че събитията се нареждат по-най-добрия начин..... мисля, че някои неща просто трябваше да се случат.... Но аз знам едно, - просто продължавам напред с много нови сили.Радвам се, че нищо неуспя да провали идеята ми за това пътешествие из градовете, което си устроих Благодаря сърдечно на спътника си в пътешествието. :) Мите, без теб определено нямаше да е същото. Изкарах 3 невероятни дни, изпълнени с много емоционален заряд.
За съжаление няма да успея да разкажа тази вечер за изминалите дни, поради силната нужда за сън и малкото алкохол в добавка (малко ром). Но определено този път смятам да напиша стабилен пост относно пътуването и концерта на моите скъпи, стари приятели от ViolentorY. Но сега е време да се спи, че имам много да наваксвам...

Inner silence back again...

Може ли да се чувствам чак толкова зле днес.... Най-лошото е, че знам причината за състоянието си и усещането за света в него, но пак се поддавам на внушенията на собствения си мозък и влизам в невероятни филми.... Внушението, просто спира възможността за всякаква нормална комуникация и ме кара да мисля, че хората ме избягват днес. Уфф просто ще кажа, че мразя себе си в тия моменти....
Просто пак излудявам по онази своя идея и нуждата от човек до себе си, с който да споделям, когото да обичам и да преживея всички радости и тъги с него, които обаче ще ме карат да се чувствам жива.
Ето утре пак заминавам на кратко пътешествие, но най-странното е че пак се чувствам много зле и самотна, както преди 3 седмици преди да замина за Разград. Сама се чудя на себе си защо съм толкова непримирима, след като знам, че това което търся е всъщност почти непостижимо.... кога ще се примиря, докога ще продължавам да вървя срещу себе си?!!!
Просто трябва да насоча енергията си към университета и личните ми проекти, за да спра да се терзая за подобни неща...
Утре вечер тръгвам за Шумен, където ще се видя с приятели и ще подкрепя старите си приятели от ViolentorYна поредното им клубно участие. Ще ми се да се кача и на панорамата на 1300 години България, да обиколя този град, където прекарах една година от живота ми, където усетих какво е да се влюбиш истински за втори път.... Сигурно и от носталгия по миналото заминавам там, но както и да е.... Просто тръгвам отново на кратко пътешествие...

Светлината в тунела

Студ, ужасен студ... Вървя по Стамболийски и усещам как замръзват ръцете, лицето ми, чувствам че хем ми е кофти, хем знам че постъпих правилно. Сложих край на нещо, което беше нереално, просто фалш... беше ми адски трудно и безмалко да се предам пред собствената си човешка слабост.
Вървейки премираща от студ и отнесена от мислите и музиката, която звучеше в ушите ми, покрай мен мина трамвай. Просто се появи като спасение от бялата смърт и аз бягах, бягах и споследни сили стигнах и се качих. В трамвая имаше само един възрастен човек, който говореше по телефона и аз реших, че той ще знае за къде е трамвая. Приблийих се и спрях, а той сам ме заговори... Невероятен, човек! Оказа се, че е професор по философия в щадски университет, а иначе се занимава с музика, драматургия и поезия. Говорихме дълго, слязохме от трамвая и продължихме да говорим за искуство и най-вече се въртяха разговорите около философия на изкуството и писане на музика. Този човек просто ми върна силите и надеждите да вярвам в нещо, което мислехм, че е безвъзвратно изгубено. Всъщност миналата седмица като бях в Разград се появи усещането, че нетрябва да спирам да вярвам в мечтите и идеите си, благодарение на едно така чисто и искрено същество... Сега знам, че трябва да се боря за идеите си и нетрябва да позволявам нищо да ме спре!

Reborn 1p

Вече три денонощия почти не съм спала и от време на време губя представа за времето.... Прекарах едни незабравими 5 дни в пътуване до родния ми град, както и до един друг стар любим град - Варна...

Миналата седмица приключих сесията, която мина бързо и безболезнено в мъгли от алкохол и изпити. Ходих на Индъстриал фест, след който на сутринта се озовах на изпит... абе шоу. И след всичко това последва умопомрачението... разболях се, разочаровах се от определени хора, исках да се махна, но и нямах сили да замина.... но за мое огромно щастие заминах за кратко пътешествие до Разград, за което никога няма да съжалявам....

Пристигнах в петък сутринта в Разград адски скапана и изхабена, просто ми беше все тая, а и скапания антибиотик ми изпиваше силите докрай. Помирисвайки въздуха, почувствайки вятъра, нахлуваша бавно миналото и спомените от детството... просто блажено спокойствие и уют. Всъщност като се замисля, не си спомням да съм се чувствала така от години...

И настъпи вечерта, дойде време за концерта, който беше основната причина аз да съм там. Мой толкова скъп приятел - Митко, който е вокал на групата ме беше поканил. Срещнахме се пред новия театър някъде 2 часа преди концерта и окончателно се почувствах във свои води при среща със стар приятел... просто се усмихнах от сърце за първи път от толкова време... явно прекалено дълго ме беше сковавала студенината и резервираността във взаимоотношенията между хората тук в София. Как ми се иска да има около мен само такива приятели, които са така искрени и държат на теб....

Това е само началото на моето прераждане... ще продължа утре, просто трябва да поспя и да преосмисля идеите и плановете си, които се редят едни след други в съзнанието ми.