Concerts

След дълго отсъствие от блог пространството предстои да напиша две по-обстойни ревюта за неверочтните концерти на Al Di Meola (22.11.08) и Haggard (20.11.08). Ще има в добавка и солиден материал от снимки и клипове от мястото на събитоето!


снимчица на Haggard


снимчица на Al Di Meola

"Дзифт" - дългоочакваната премиера

Снощи се състоя дългоочакваната премиера на филма на Явор Гърдев - "Дзифт". 13-та зала на кино Арена младост беше претъпкана с хора от екипа и техни приятели. Невероятно е да се видят плодовете на усилен труд с часове снимки и дубли. Ясно си спомням обстановката и настроението повреме на снимките, всичко ми се струваше просто като някаква игра, някакво развлечение... Всички от екипа бяха много мили и дружелюбни. И сега гледаме вече отсятия и преработен материал, който ни кара да се чувстваме удовлетворени, че се е получило...

“Дзифт” взриви конкурса на 30-ия Московски кинофестивал през юли с черен хумор и препратки към ноара и соцреализма. А сега вече има и четири предложения от продуцентски къщи в Русия, както и от една американска, имаща желание да направи римейк на филма. Предстоят участия на лентата на фестивали в Австралия, Аржентина, Швеция, Исландия и Германия, а до няколко месеца ще стане ясно дали „Дзифт“ ще се състезава в категорията най-добър чуждоезичен филм на наградите „Оскар“.

Сюжетът на „Дзифт“ започва с излизането от затвора на главния герой – Молеца (Захари Бахаров), преплетена с ретроспекции към важните моменти от неговия досегашен живот. Любовта му към Ада (Таня Илиева) и желанието му да спечели пари, за да се ожени за нея и да е щастлив, се оказват причината той да попадне в затвора и да излезе години по-късно в съвършено различен свят, но преследван от кошмарите от миналото. Действието се развива за една единствена нощ и по думите на Явор Гърдев тя е наситена с резки обрати и перипетии, халюциниране, биографични скокове в предкомунистическото минало, сантиментални срещи с някогашната любима, предателства, мирогледни сривове и разобличения, а краят й идва с настъпването на новия ден във фургона на гробарите, където тайните излизат наяве.
Самата фактура на филма всъщност е дзифтът. Двете значения на тази екзотична дума се съобщават на зрителя далновидно в самото начало. Дзифт - е първо, асфалт, а второ, на жаргон, лайно. При гледането си струва това да се има предвид, заедно с мотото преди началните надписи: “Колкото повече лайна - толкова по-малка вреда”.

Рилски езера - нощта

След като построихме и нашия подслон за през ноща, вече можехме да се насладим на воля на прекрасната и дива природа. Слязохме до Рибното езеро, което се намираше точно пред хижа "Седемте езера". Нагазихме в кристално чистата вода, кочто не беше толкова студена. Езеорото кипеше от живот. хиляди дребни рибки се лутаха без посока и често ме гъделичкаха по краката. Смрачаваше се вече и ние решихме да пообикаляме по каменистия бряг. Захладняваше и слънцето вече беше зад високото било срещу нас.Знаех, че ноща ще е студена и затова си носех литър Вермут, но моите спътници не бяха предвиди ли згряващ алкохол... към 9 часа вече беше пълен мрак, прекрасна тъмнина и тишина! Всеки звук се носи на далеч и се отразява... Лежах под звездите в опиянение и не мислех за нищо, просто усещането беше невероятно и неповторимо. Минаваше едва десет часа, а алкохола свърши и стана още по-хладно. Моите приятели решиха да си легнат, а на мен никак не ми се спеше. Просто неисках да си легна и дотук да свърши магията на тази прекрасна нощ. Реших, че би било приятно да отида при компанията, която се беше сбрала на няколко метра по-нагоре, а и без това ни бяха поканили. Бяха останали само двама от компанията, викнаха ме и седнат при тях. Приказвахме си за какво ли не, а по между си никой с никого не се познаваше от преди. Странно е колко по-лесно е на човек да говори с непознати хора за неща, за които по-принцип рядко говори дори и с приятели. В този момент и за алкохол не бих се сетила, ако не беше все по-силната хладина. Малко след 12 часа излезе изневиделица адски силен вятър. Той вилнееше като разярен дух на някого, който в адски мъки бе умрял. Ставаше все по-късно, но на мен не ми се спеше. Въпреки това прецених, че трябва да видя какво е положението в палатката ми. Лежах увита във всички дрехи и спалния чувал и просто слушах вятъра, който нестихваше, а дори се засилваше. Палатката се люшкаше във всички посоки и имах чувството, че всеки момент ще се откъснат въжетата и ще полети. На моменти сякаш затихваше, но в другия момент чувах как вилнеее и подмята палатките, които бяха по-горе на хълма и после се спускаше към нас. Настъпи сутринта, но вятъра нестихваше и слънцето още се криеше зад хълма. Беше студено и несмеехме да се развием и да излезем навън. Но времето напредваше и трябваше да тръгваме нагоре към другите езера възможно по-скоро, за да успеем да се върнем на време зя маршрутката от Паничище. Излязох от палатката и с огромно учудване забелязах, че нито едно въже не се беше откъснало. Сега вече бях напълно убедена,че сме си избрали много добро място за палатката като сме я построили в една равна дупка до някаква стара ниска постройка.

Live Or Exist... is this the truth!?

Често размислите върху дадени неща и събития се появяват в привидно неподходящи моменти, но уви, оказва се че са в най-подходящите...

Някой ми открадна сърцето ти,
което плачеше, нощем, на сън,
овяхна нещо вътре в тебе,
не поглеждаш дори навън.
Ще оставиш ли това,
за което си мечтал
и с години си се борил,
път, по който си вървял.

Някой ден сърцето,
ще поиска и това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
Някой ден сърцето,
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал.

Никога не казвай "да",
когато чувствата ги няма в теб,
когато ровиш в своита самота,
пак се луташ за кой ли път.
Уморен от своя бяг
продължаваш все натам,
вътре някъде дълбоко в тебе
и винаги оставаш сам.

Някой ден сърцето,
ще поиска и това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал...
Някой ден сърцето,
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал...

Този уникален текст, който съм смятала винаги за уникален и съвсем искрен, както и самата обстановка явно ме завъртяха в потока от размисли. Изминаха вече две трети от годината, за която смятах че ще е силна във всяко едно отношение. Имах планове свързани с развитието ми в по-професионално естество.... Но, струва ми се всички тези крайни емоции, промени, несигурност и обърканост замъглиха да видя накъде продължава този път, по който бях тръгнала преди години и който не ми се иска да бъде променен...Останових колко много от мечтаните неща са останали на по-заден план с времето.... и някак си се сепнах. Но време е пак да следваме пътя, за който сме се борили, заради който сме загубили толкова прекрасни неща... просто заради мечтата, заради природата...

И на фона на тези мисли днес попадам на новото демо парче на една приятелска група, част от чиито членове са част и незаличим белег от моето минало. Текста на тяхната песен "Live Or Exist", сякаш се появи като естествено продължение на моите размисли.


May I ask you something?
How long is such a moment
Feeling you're alive
Hearing all your heart beats

Like the happy child
Is careless till the menace,
Or the perfect lips
You're kissing for the first time?!


Pre-chorus:

To feel perfection
It needs all your attention
If not just existence
You are searching for!


Chorus:

No one can force us to be
Something we don't want to be!
As long should this hell exist
As we live without our beliefs!

Why should we waste ourselves
In the filth we're walking on?!
Can't we look and see
We are above?!?


2. And another question, please...
What if someone tells you
How to live your life
Or the one you breathe for

Isn't the right one?!
How you should not live like
Just the way you want
'cause it would not be right!?!


Pre-chorus:

To feel perfection
It needs all your attention
If not just existence
You are searching for!


Chorus:

No one can force us to be
Something we don't want to be!
As long should this hell exist
As we live without our beliefs!

Why should we waste ourselves
In the filth we're walking on?!
Can't we look and see
We are above?!?


Prelude:

While you kill a victim
Do you feel refined?
What's this type of thinking
Sick to be so blind?!

No man's born enslaved
Look deeply in his eyes...
Hate and fury charge Hell
Itself tears apart!...

ViolentorY

Просто текстът е невероятно силен! Живей или съществувай - в това е истината!!!

Можете да чуете и самото парче в техния майспейс.

Рилски езера - 1-ви ден 23.08.2008

Преди около две седмици най-после осъществих едно така желано пътуване. Беше така спонтанно и бързо организирано, но то така стават хубавите неща...
Миналата година след посещението на един фест в Бели Искър се изкачих на връх Мусала. Беше спонтанно и екстремно, както винаги ми е харесвало... Та точно там се роди и идеята и огромното ми желание да посетя рилските езера.
И така преди две седмици (точно една година след изкачването на връх Мусала) потеглихме с двама близки приятели на бърз двудневен маршрут към така мечтаните езера. Времето беше доста ограничено и трябваше да се бърза, но въпреки това успях да видя толкова неща, да усетя природата по близо....
Пристигнахме в Дупница с един от ранните сутрешни автобуси, след което на късмет се уредихме доста бързичко и с маршрутка до Паничище, където беше и началото на маршрута. Взехме си карта от културния център на природния парк и потеглихме. Първоначално имахме идея да съкратим пътя и да минем по ски пистата и да следваме билото, което по някое време трябваше да ни свърже с маркирания маршрут.
Но след около 15 минути катерене по стръмното било във висока трева и без пътека решихме, че има вероятност да не се справят някои от нас или да се позалутаме и да загубим ценно време. Тръгнахме по моя идея през горичката в страни от нас, с цел да пресрешнем маркирания път без да се връщаме особено назад. Гората беше трудно проходима и корените на дърветата пълзяха навсякъде, леко засипани от ситна пръст. Промушвахме се като в джунгла с тия големи и претъпкани раници, стъпвайки върху нетвърдата повърхност. беше полу-мрак и слънцето трудно провираше лъчи между клоните, а единствения ориентир беше собствения ми усет и ориентация в посоките. След окло о=е 15-20 минути се оказахме на голям път, където минаваха колите и вече поотдъхнали от "разходката" из гората продължихме по чсно маркирания жълт маршрут на картата.
Малко след това се присъедини към компанията и едно рунтаво куче, което ни следва чак до хижа "Рилски езера". По-пътя беше така зелено и красиво, само едно нешо смощаваше осезателно дивата природна картина - големите стълбове на стрящият се лифт и тесният прашен път, по-който непрекъснато преминаваха джипове, отиващи към хижата-хотел (Рилски езера).
След около 3 часа и 40 минути достигнахме до първата по-голяма спирка от нашия маршрут.
И след почивка от около половин час продължихме към хижа "Седемте езера", която се намира на брега на Рибното езеро (шестото). Пътеката, по-която поехме беше доста камениста и неравна и можеше да бъде премината само пеш или на кон. Неусетно стигнахме улисани от гледката и разговори с новия ни спътник, скойто се бяхме запознали почивайки на хижата. Човека беше тръгнал сам на този маршрут в непозната страна, но това изобщо не го смущаваше явно. Жан Кристофър беше французин по народност, но шесто живееше в различни държави и от скоро новия му дом бе България.
Времето напредваше и слънцето бавно се спускаше зад старата зграда на хижата. Трябваше да побързаме да намерим място за дяа построим палатката и да се отдадем вече спокойно на блажена почивка. Запътихме се към склона точно зад хижата, където се шареха много и различни палатки като някакви разпиляни предмети върху зеления склон зад хижата. Докато се оглеждахме за подходящо място пред на съвсем неочаквано и някак нахално "цъфна" един човек, който твърдеше, че е член на бялото братство. Та на дълго ни изнесе лекция как било забранено за палатки, но за тях било уж разрешено, защото са от братството, описваше ни границите на огражденията с цел да ни разясни къде неможе да построим палатката си и така, бла, бла, бла... След като успяхме да се отървем от него набързо намерихме идеалното местенце до н каква стара постройка.
Ето ме и мен с вече готовата палатка.

Лунно затъмнение

Ето и няколко снимки, направени в местността "Пчелина" до Разград на 16. 08.08г. Уникално е човек да успее да наблюдава лунно затъмнение и то точно на пълнолуние. Сянката на земята почти напълно скрива луната. Тази година се очаква още едно лунно затъмнение, но този път луната се очаква да бъде скрита от метеорити и едва ли ще продължи толкова дълго затъмнението, като това преди няколко дни.

Сенки от миналото

И ето че след 4 месеца събрах сили и заминах за Разград. Е, честно да си кажа доста се колебаех дали отново да не пропусна ходенето до там и да се метна на фестивала в Бургас, но несъжалявам изобщо за избора си.
За мен този град винаги е предизвиквал крайно противоречиви чувства, но въпреки това ми липсва усещането отвреме на време. Всъщност хората са причината според мен човек да се привързва или да мрази дадено място...
Пристигнах по обяд, жегата беше безпощадна, но на хората сякаш не им правеше впечатление. Имаха сега по-интересно занимание и то беше да видят кои познати хора са дошли за предстоящото събитие... И така преминах през една от главните улици на центъра и оглеждах около себе си всичко, сякаш бях за първи път там. Но не по-скоро гледах промените във времето и следите на миналото. Обземаше ме бавно някакво странно спокойствие и утеха и в следващия момент погледите на хората ме връщаха със замах в реалността.
След малк вървене се озовах пред офиса, където майка ме очакваше, за обичайното за нас топло посрещане. Смело мога да твърдя, че сме едно много сплутено, топло и емоционално семейство Като се замисля може би затова се чувствам често толкова сама, защото изключително рядко намирам хора подобни на нас като себеизразяване и топлота...
Не ми остана особено време за спомени и носталгия, защото още с пристигането ми се започна с уговорките и организацията по посещението а мото събора, който се проведе в Пчелина (10-13км. от Разград) много голямо благодаря на Митко от ViolentorY, за това че беше се погрижил за транспорта ми до събитието в двете посоки, въпреки че имаше толкова много работа около подготовката на събитието и около групата!
Двете вечери на събора бяха много приятни, въпреки че през първата малко трудно се вписах в обстановката. Но това най-вероятно беше заради голямото ми желание да отида на фестивала в Бургас, който течеше по същото време. Неговорех особено, а и неизпитвах нужда, просто предпочитах да наблюдавам хората и най-вече тези, които познавам повече или по-малко.Дам, взаимоотношенията и консерватизма тук не са се променили особено, както и мисълта за черни магии и уруки, с които хората се опитват да лепната на всички събития, които не са им изгодни. Спомням си преди години как бях обвинена от някои хора в подобни глупости като черна магия. Това винаги е било най-лесното решение на всичко, просто да накисне някого, че ти е направил магия и с това да приключи главоблъсканицата около самата карма на човека. Като живеех в така наречения от мен "Twin Peaks" всички тези глупости се налагаше да са част от ежедневието ми, но просто един ден ми писна и се махнах, последвах желанията и мечтите си и оставих зад себе си много скъпи хор4а, които винаги ще пазя място в сърцето си.

На втория ден на събора се бяха събрали още повече хора, щъкаха всякакви мотори наоколо и обстановката беше весела и приповдигната, може би малко пресилено заради това че тук не всеки ден имаше подобни събития. Срешнах по-малко познати, отколкото очаквах, но не ми и пукаше особено, защото оуспях да издиря телефони на хора, с които не сме се виждали адски отдавна. Реших да си тръгна малко преди края и издирих приятелите си, с които щяхме да се върнем към града. Но на тяхната маса заварих една жена, която малко ме смути в първия момент заради някои минали събития и заради това, че нейните суеверни глупости замъглиха тогава съзнанието на скъпи хора около мен... Но както и да е, тя явно повече се смути от мен. Малко след това се качихме на главния път и зачакахме да дойдат да ни вземат и тогава съзрях луната. Толкова голяма, с леко червени отенъци, предизвикани от огромната сянка върху нея, която почти я закриваше. Оказа се, че по някакво съвпадение наблюдавах почти пълно лунно затъмнение точно един ден преди пълнолунието. А на следваящата нощ като пътувах с влака бях вперила дълбоко очи в ярко червеното пълнолуние... Всичко е особено и различно от както се върнах, научавам неща, които съм имала някакви далечни предположения за тях и това отново ме хвърля в дълбоки размисли - какво се е случило, какво се случва и какво ще се случи... Няма как да знам, само знам едно ще се случи това, което трябва да се случи....

Fade To Black (I'm going no where)

Life it seems, will fade away
Drifting further every day
Getting lost within myself
Nothing matters no one else
I have lost the will to live
Simply nothing more to give
There is nothing more for me
Need the end to set me free

Things not what they used to be
Missing one inside of me
Deathly lost, this Can t be real
Cannot stand this hell I feel
Emptiness is filling me
To the point of agony
Growing darkness taking dawn
I was me, but now he 's gone

No one but me can save myself, but it's too late
No, I can't think, think why I should even try
Yesterday seems as though it never existed
Death Greets me warm, now I will just say goodbye

Fade To Black (Metallica concert)

Не си и представях, че толкова ще съжалявам, че не бях на концерта на Металика...., но не съжалявам че бях отпред пред стадиона. Беше невероятно, мисля че няма друга група освен ЛАМ естествено, на която да знам дословно всяка една песен!
Мога да кажа, че това, което чух пред стадиона беше невероятно, беше неповторимо като изживяване... просто се върнах с тази музика години назад. Когато започна "Welcome home" аз се втрештих, въпреки че чувах основно ниските честоти понеже се намирах някъде зад сцената. Тази песен ме върна може би близо 7-8 години назад, когато аз заспивах и се сабуждах с "Ride the Lightning" и "...and Justice for All". Просто как ми залипсва това време. Тогава си мислех, че живота ми е ужасен, а сега мисля, че тогава е бил адски наивен и прекрасен.
"Fade to black" е стрелата, която може би най-силно ме прониза. Преди близо 5 години тази песен беше за мен може би най-болезнената, от която и да било друга. Тази песен най-много свързвам със смъртта на едно много скъпо същество, което напусна света така болезнено и принудително....
Всичко протече пред очите ми като сън изпълнен с радости и много болка, но въпреки това не искам да се събудя. Толкова емоциии, толкова спомени. Седях си на оградата пред главния вход почти неподвижно и единствено музиката обхващаше съзнанието ми.
А когато започна едно от култовите парчета "One", публиката избухна до несвяст, а небето беше осветено от ярко червена заря. Може би това трябваше да е края на концерта, но не... Повреме на песента заваля дъжд и охраната започна да маха загражденията. Прозвуча малко неочаквано "Harvester of sorrow", на която аз се оказах на стълбите на стадиона, откъдето едва виждах сцената. Блъсканицата беше ужасно напориста и в двете посоки, но усещането неповторимо. Тръгнах да излизам след храя на песента, сякаш точно на време. Крачейки бързо в дъжда към изхода на стадиона чух че групата се е скрила и се очаква бис. Малко след това прозвуча парче, което не ми беше особено познато, а докато чаках на автобусната спирка прозвуча и култовото "Seek and destroy". Предполагам, че така е завършил и концерта.

Стихията

Проливен дъжд.... водата се носи като от водопад. Дъждът е толкова студен и в същото време е толкова красиво....
Прибрах се мокра почти до кости, усещам студа от стичащите се ледени капки и в същия момент свежестта и усещаането, че живея, че не съм застинала по течението.
От сутринта усещам стихията в разгара си и на фона на това депресията, която се опитва да ме сломи повече от месец и половина. Но на какво се дължи тя, защо така усилено ме обгръща и обърква?....може би просто липсата на динамиката, която беше неизменна повреме на сесията ме кара да се отпусна.... Може би депресията е последствие от объркване и разконцентриране върху поставените цели?!...а може би просто хронично състояние, което ни е присъщо. И в крайна сметка мисля че ще и намеря лек наречен проекта, който така ясно ми се въртеше в главата повреме на сесията, неща за които човек намира смисъл да опорство било тосамо заради собственото си удовлетворение.

Една седмица на скитника

Измина вече цяла седмица, от както останах без дом (квартира) и мога да кажа, че премина адски бързо и динамично и в същото време много приятно... в момента съм на чужд комютър и на гости на стари приятели от Разград, но честно казано ми е много приятно с тях и се чувствам почти като у дома си... Е, липсва ми моето си местенце, гледката към преди омразния ми паркинг на кино Арена и много неща свързани с миналия ми дом... Но от друга страна промяната на обстановката подейства доста стимулиращо да се боря за целите си, за ученето и разитието си в музикантска насока.
Във вторник беше и концерта по случай 120 годишнината на университета. С колегите направихме много приятен, но за съжаление много кратък концерт. Аз за съжаление участвах само с камерната хорова формация, а имах план да свиря една индивидуална пиеса и един дует, но по обясними причини неостана време за подготовката. Но въпреки това адски много се радвам, че моята колежка Яна, с която свирим дует, откри концерта с една страхотна клавирна пиеса на Панчо Владигеров.:)))
Еххх, много ми се свири, а пак се намира некой гад да ми пречи като в стария ми дом - просто кретена отгоре пробива вееч 2 часа над главата ми... Но нищо, аз съм упорита гад и въпреки това смятам да посвиря и после да се отдам на блажена почивка, че утре пак ни чака концерт. :Д Този път ще е доста строг и официален, щото щели да дойда ректори от много университети, дори и от чужбина. А и трябвало да се представим в най-добра форма пред новия ректор, защото бил обещал уж да ремонтира нашия блок 2 (А, да видим в кой век ще стане?!?). Та стискайте ни палци утре, хъхъх!

The wandering

Текат последните дни в настоящето ми жилище.... а след това къде ще съм - пълна неизвестност! Понякога много ми харесва да живея ден за ден, да усещам динмиката и разнообразието... но в случая има тъга, тъга по преживяните дни тук... Носталгия и привързаност към място, където съм прекарвала хиляди часове... Баси толкова мразя да се местя, а цял живот правя това. Щеше ми се да имам поне малко сигурност поне от към покрив над главата си. Но не - явно съм обречена да се скитам, но въпреки това знам едно - че имам въпреки всичко възможността да живея динамично и интересно. И този път ще намеря решение на проблема, нали!?!

This is the new shit

Невероятно, но факт... Нестига дето понасям тази мизерия, в която живея, а некои хора имат наглостта да отправят малоумни обвинения за неща, които сами са си виновни... След 3 наводнения в сегашната ми квартира аз и мойта приятелка ще се изнасяме съвсем скоро... Понякога е толкокова трудно да приемеш, че трябва да напуснеш, трябва да загубиш нещо, скоето си свикнал... нещо, което е станало част от ежедневието. Само колко бързо, само за броени минути, часове... нещата се случват. Днес съм тук, а след седмица нямам си представа къде ще съм, а след две.... незнам. Едиственото, което искам е в момента е да мога да си завърша нормално 3-ти курс, да свирим с колегите на концерта през май и после да направим страхотен китарен концерт през юни... Баси толкова много ли искам?... минимални условия да свиря и уча за изпити.

Искам да благодаря на всички приятели и близки, които веднага реагираха и са готови да ми подадат ръка и да им се извиня, че вчера ги тероризирах с оплакванията си...

Нощ на езерото (Welcome home)

Ето на това му се вика да се събудиш плувнал!
Та прибирам си се аз снощи от готино прекарване на бирица и приятели и гледам малко езерце у банята. Ммм, ще потренираме малко нощно гребане преди лягане, че нали било полезно да се спортува, хъх. Пускаме си музичка след кратката тренировка и вееч сме в хоризонтал, приятно уморени заспиваме блажено в топлото легло. След няколко приятно успокоителни парчета на DeVision идват по-тревойно и мрачно звучащите Autumn Tears, примесени с 4=5 гласна хорална мелодия от падащи дъждовни капки. Будя се в вълшебната мелодия с леко тревожно усещане и разбирам, че навън отдавна е спряло да вали. Ставам бавно от леглото в полумрака и осъзнавам, че всъщност дъждовните капки са над мен, а аз съм посредата на едно езерце... Излизам в коридора, който вееч се е превърнал в горно речно течение и започвам да греба и да греба, но водопада спускащ се отгоре неспира и неспира да се сипе с огромна мощ....
Дамм, това не е сън, а комшиите ми, които правят ремонт отгоре ме наводниха, че от нямане какво да правя през ноща реших на обикалям по малките часове из блока и да притеснявам невинните хорица... Част от хората, около мен, получиха и среднощен призив SOS help me!!! Can not swim! :D
Дойде и мъдрото утро, което да се надяваме ще разреши проблема с водопадите и нощните езерни плавания, хъххъх....

Тhe shadow of your smile - Joe Pass & Red Mitchell (originally by Frank Sinatra)

На фона на особено ветровитото и дъждовно време прозвуча и 20-хилядното парче в профила ми в ласт-а. Сякаш идеално се сля с атмосферата и настроеието тази така популярна джаз тема, че реших да я включа към репертуара си и евентуално да я изсвиря на изпита си през юни :)

Ето и текста към песента на Frank Sinatra

The shadow of your smile
When you have gone
Will color all my dreams
And light the dawn

Look into my eyes, my love, and see
All the lovely things, you are, to me

Our wistful little star
It was far, too high
A teardrop kissed your lips
And so, so did I

Now when I remember spring
And every little lovely thing
I will be remembering
The shadow of your smile
Your lovely smile

Hate!!! (absolutly shit)

Баси отвратителния ден! По-гадно неможе и да бъде.... Направо ми иде да се гръмна от нерви, всичко и всички ме дразнят. Станах сутринта в 8ч с нагласата да посвиря стабилно и кво... Некъв кретен си е зарязал тъпата кола с включена аларма под прозореца ми от 9ч сутринта, а в момента е вече 3ч и туй продължава да ми пищи на главата.... нестига дето заради този дразнител неуспях да свиря ами и на лекции неуспях да стигна поради гадната снежна виелица. Киснах на тъпата спирка повече от половин час, при което заприличах на сневен човек и си тръгнах. (е, определено името на спирката си отговаря - 11-ката минава рядко,хъх). И всичко не се свършва до там.... прибирам се и куп битови глупости ме заливат.... на фона на всичко това получавам и некво безразлично отношение отстра на хората около мен, все едно съм направила нещо някому.

Ей, да знаете, ако още някой ми прати подобна гнусна глупост като писмо на щастието, което получих тая сутрин на мейла си, смятайте че ще му върна писмо с много красноречиви думички в допълнение....

Мислех да публикувам тая глупост, но се отказах, щото неща да я виждам тази гнусотия в блогга си!

Little things - worldly wisdom

Незнам защо се получава по този начин, но ми е адски трудно да разбера някои неща... И все пак си мисля, че е абсолютно нормално човек да изразява емоциите си пред хората без да се страхува от това, че може да го наранят... Просто животът е такъв - падаш, сблъскваш се с недоразбиранията ...., но ставаш и продължаваш смело напред, вярвайки в идеи... И все пак сме социални същества, нуждаещи се от комуникация... очакващи съответни реакции от това... Ето затова ми е адски трудно да разбера някои неща, които не се научават, а просто се усещат... Просто всеки човек се нуждае от поне един човек, който да го разбира, който да го подкрепя, който да му доказва, че означава нещо някому...

Но се надявам да немеря отговора на някои от въпросите си, без да бъда разбрана погрешно... :)

The song of soul

\ Ето, че най-после се случи... и то както най-малко очаквах. :) Странното е, че толкова време се лутах и търсех трепетно, и се надявах, състезавайки се със собственото си въображение... търсейки своето вдъхновение... А то е било тук, през цялото време е било тук, скрито от погледа ми... недокоснато, тъй диво... Но ето че открехнах лекичко очи и го видях самотно там... усетих нежна топлина и впесен ще я претворя...

Carry on....Screaming (Apocalypse Please!)

Толкова е мизерно цялото човечество и мизерното му съществуване. Всичко драпа с нокти и зъби мъчейки се да се качи по-нагоре от всичко около себе си и защо!? Само за да се чувства повече от останалите може би, или пък жаждата за власт го кара да мачка и натиска всеки, който се опита да го задмине.... И какъв е смисъла в тая гнусна борба за власт и надмощие.

Защо толкова често чувствам, че не съм за тоя шибан свят, немога и неискам да приема да се отдам на мизерното си отселяване. И ето, че обществото и средата, в която съществувам отново ме притискат до стената и обиват жаждата ми за изкуство и нуждата ми от този нереален свят. Някои хора биха казали, че е малоумно да се отдадеш на идеализирания си илюзорен свят, но аз бих казала, че ако него го нямаше, нямаше да има изкуство... нямаше да има емоция...

Може би това е поредното ми емоционално изтъпление, но има неша, които немога да приема и неискам...Но и немога да се боря срещу чоешката природа и нужди. Явно трябва да направя тоя гаден избор, който и в двата случая се явява за сметка на една от най-големите ми нужди - емоционално спокойствие и развитие на музикалните ми идеи. Въпроса е дали да се хвана пак на някаква мизерна нископлатена работа, която е уй съобразена с лекциите ми в университета и да продължават да ме прецакват, щото съм неква студентка, или да продължа да кретам на тоя минимум (вече стигнал почти до крайност) и да се опитвам да живея на фотосинтеза, само за да не се откъсна от необходимостта да бъда отвреме на време сред хора, въобразявайки си, че живея малко по-нормално.

Защо подяволите едно нещо като се оправи, друго трябва да мине в крайност?! По принцип трябваше да се чувствам много по-добре след изминалите дни на емоционално зареждане, но уви, този битов проблем взима надмощие и ме съсипва... Може би ако не ме болеше така гадно стомаха и не ми трепереха ръцете (вероятно от това, че не съм яла почти нищо през последните дни) щях да мисля малко по оптимистично и да намеря някакво по-добро решение на възникналия проблем...

just a post - protest

Яд ме е, че никога неуспявам да пиша, точно когато имам нагласата за това, изключае предишния ми пост. Сега имах нагласата да напиша един коренно различен пост, породен от множество негативни фактори, които ужасно много ми пречат да се отдам на пълноценно свирене...

Измина цял един месец, в който се опитвах непрекъснато да избягам от хиляди неща и да се отдам на пълноценна почивка и малко забавление Просто имах нужда да се почувствам в свои води, просто да живея по начин, който мога да съм напълно себе си. Но ето, че всичко отново ме притиска до стената и ме задушава.... А така имам нужда да се уединя, просто да общувам с малък кръг от хора и да игнорирам всички гадни битови и социални глупости. Просто имам нужда да се отдам на единственото нещо, което в момента ме кара да се чувствам жива и да намирам смисъл в мизерното си съществуване!

Уж насъбирах енергия и поужителни емоции от двете си пътешествия, а сега тя се разпилява безсмислено и безразборно. а може би просто трябва да насоча мислите си към прекрасните моменти, които изживах в двете пътувания. Може би просто сама психирам себе си, защото винаги се намира някакво логично решение на ситуациите, в които сме поставени в живота и бита си въобще...

Тържествен концерт посветен на 3-ти март

И така днес (2-ри март) се проведе традиционния концерт посветен на Освобождението на България. Един ден предварително, ама явно хората са преценили, че трудно хората ще се решат да ходят на концерт вечерта преди работен ден. :Д Тази година се навършва 130 години, но за съжалание не се забеляза нищо по-специално в програмата, а и едва ли някой от присъстващите е разбрал, освен ако не си е изчел цялата брошура в програмата...

Но както и да е, нека преминем към същността.Концерта, разбира се, започна с Химна на България и хората станаха прави, сякаш като по някакво задължение (поне тези, които бяха на партера) и през цялото време неспряха да се въртят...

Симфоничен оркестър и смесен хор на БНРизпълниха Песен на панагюрските възстанници, Топчето пукна, Къде си вярна ти любов народна и Хубава си татковино - много ми допадна преработката, която са направили на песента. Наистина беше доста пораздвижена, особено към края. Публиката остана сравнително безразлична към изпълнението на хора.

Ададжио из балета "Лебедово езеро" Солисти бяха Сара-Нора Кръстева и Емил Йорданов. Двамата балетисти танцуваха така изящтно, че не съм обърнала внимание на реакциите на публиката повреме и след изпълнението им.

Из "на прощаване" от Христо Ботев - рецитал на Иван Налбантов от театъра на Армията.

Рахманинов - 2 музикални момента - Асен Танчев - пиано, студент в ДМА Изпълнението му започна, някак странно сякаш имаше леко скомфузване и разминаване при свиренето му... Още не беше свършила първата част и публиката започна да ръкопляска, при което изпълнителя вместо да я изчака, започна направо с 2-рата част. И наистина я изсвири с много хъс и самочувствие. Накрая публиката отново реагира бурно и той реши, че може да си тръгне с високо вирнат нос. :Д ( Все пак човека е спечелил 1-ва награда на конкурса за млади пианисти в Москва през 2007г)

Чайковски - микс изпълнен от балет "Дива"

Е, тук вече май много им доскуча на хората и се започна едно въртене, жужене... абе за пореден път се убедих,че на българите им липсва доста култура. Особено важи за по-старото поколение, които се мислят за много по-културни и начетени. а да не споменавам, че точно такива бяха повечето, които неспряха да дърдорят повреме на целия концерт. А също няма как да се пропусне, че някоя бабка се беше посабула и вунеше на крака през цялото време...

Римски Корсаков - "Златното петле"Лия Петрова - цигулка и Виолета Попова - пиано. Страхотен дует! Евала1 :)

Празнична композиция "От корен до върха"Ансамбъл към Националното училище за танцово изкуство и ансамбъл "Росна китка"

При появата на талантливите момчета и момичета от националното училище, публиката буквално избухна. Сякаш всички бяха дошли да гледат тях. Явявайки се черешката на програмата, концерта завърши с бурни аплодисменти и много вълдушевени родители. Хореографията им наистина беше изключително добра! В тази връзка искам да благодаря на Влади от Националното училище, че ме покани на този концерт. :)

Hardest part

Завърнах се и от тази обиколка, в регион, изпълнен със спомени и забравени мечти...
Толкова ми се иска да напиша най-после за впечатленията от това пътуване, но нямам сили прости тази вечер от умора и адска нужда за нормален сън...
Днешния ден ми премина на визоки обороти, но трябва да се свиква, ако искам да свърша плануваното... Този дълъг ден ми завърши в линията, където се видях с някои от най-близките си хора тук и се замислих върху всичко случващо се около мен напоследък.. Всъщност мисля. че събитията се нареждат по-най-добрия начин..... мисля, че някои неща просто трябваше да се случат.... Но аз знам едно, - просто продължавам напред с много нови сили.Радвам се, че нищо неуспя да провали идеята ми за това пътешествие из градовете, което си устроих Благодаря сърдечно на спътника си в пътешествието. :) Мите, без теб определено нямаше да е същото. Изкарах 3 невероятни дни, изпълнени с много емоционален заряд.
За съжаление няма да успея да разкажа тази вечер за изминалите дни, поради силната нужда за сън и малкото алкохол в добавка (малко ром). Но определено този път смятам да напиша стабилен пост относно пътуването и концерта на моите скъпи, стари приятели от ViolentorY. Но сега е време да се спи, че имам много да наваксвам...

Inner silence back again...

Може ли да се чувствам чак толкова зле днес.... Най-лошото е, че знам причината за състоянието си и усещането за света в него, но пак се поддавам на внушенията на собствения си мозък и влизам в невероятни филми.... Внушението, просто спира възможността за всякаква нормална комуникация и ме кара да мисля, че хората ме избягват днес. Уфф просто ще кажа, че мразя себе си в тия моменти....
Просто пак излудявам по онази своя идея и нуждата от човек до себе си, с който да споделям, когото да обичам и да преживея всички радости и тъги с него, които обаче ще ме карат да се чувствам жива.
Ето утре пак заминавам на кратко пътешествие, но най-странното е че пак се чувствам много зле и самотна, както преди 3 седмици преди да замина за Разград. Сама се чудя на себе си защо съм толкова непримирима, след като знам, че това което търся е всъщност почти непостижимо.... кога ще се примиря, докога ще продължавам да вървя срещу себе си?!!!
Просто трябва да насоча енергията си към университета и личните ми проекти, за да спра да се терзая за подобни неща...
Утре вечер тръгвам за Шумен, където ще се видя с приятели и ще подкрепя старите си приятели от ViolentorYна поредното им клубно участие. Ще ми се да се кача и на панорамата на 1300 години България, да обиколя този град, където прекарах една година от живота ми, където усетих какво е да се влюбиш истински за втори път.... Сигурно и от носталгия по миналото заминавам там, но както и да е.... Просто тръгвам отново на кратко пътешествие...

Светлината в тунела

Студ, ужасен студ... Вървя по Стамболийски и усещам как замръзват ръцете, лицето ми, чувствам че хем ми е кофти, хем знам че постъпих правилно. Сложих край на нещо, което беше нереално, просто фалш... беше ми адски трудно и безмалко да се предам пред собствената си човешка слабост.
Вървейки премираща от студ и отнесена от мислите и музиката, която звучеше в ушите ми, покрай мен мина трамвай. Просто се появи като спасение от бялата смърт и аз бягах, бягах и споследни сили стигнах и се качих. В трамвая имаше само един възрастен човек, който говореше по телефона и аз реших, че той ще знае за къде е трамвая. Приблийих се и спрях, а той сам ме заговори... Невероятен, човек! Оказа се, че е професор по философия в щадски университет, а иначе се занимава с музика, драматургия и поезия. Говорихме дълго, слязохме от трамвая и продължихме да говорим за искуство и най-вече се въртяха разговорите около философия на изкуството и писане на музика. Този човек просто ми върна силите и надеждите да вярвам в нещо, което мислехм, че е безвъзвратно изгубено. Всъщност миналата седмица като бях в Разград се появи усещането, че нетрябва да спирам да вярвам в мечтите и идеите си, благодарение на едно така чисто и искрено същество... Сега знам, че трябва да се боря за идеите си и нетрябва да позволявам нищо да ме спре!

Reborn 1p

Вече три денонощия почти не съм спала и от време на време губя представа за времето.... Прекарах едни незабравими 5 дни в пътуване до родния ми град, както и до един друг стар любим град - Варна...

Миналата седмица приключих сесията, която мина бързо и безболезнено в мъгли от алкохол и изпити. Ходих на Индъстриал фест, след който на сутринта се озовах на изпит... абе шоу. И след всичко това последва умопомрачението... разболях се, разочаровах се от определени хора, исках да се махна, но и нямах сили да замина.... но за мое огромно щастие заминах за кратко пътешествие до Разград, за което никога няма да съжалявам....

Пристигнах в петък сутринта в Разград адски скапана и изхабена, просто ми беше все тая, а и скапания антибиотик ми изпиваше силите докрай. Помирисвайки въздуха, почувствайки вятъра, нахлуваша бавно миналото и спомените от детството... просто блажено спокойствие и уют. Всъщност като се замисля, не си спомням да съм се чувствала така от години...

И настъпи вечерта, дойде време за концерта, който беше основната причина аз да съм там. Мой толкова скъп приятел - Митко, който е вокал на групата ме беше поканил. Срещнахме се пред новия театър някъде 2 часа преди концерта и окончателно се почувствах във свои води при среща със стар приятел... просто се усмихнах от сърце за първи път от толкова време... явно прекалено дълго ме беше сковавала студенината и резервираността във взаимоотношенията между хората тук в София. Как ми се иска да има около мен само такива приятели, които са така искрени и държат на теб....

Това е само началото на моето прераждане... ще продължа утре, просто трябва да поспя и да преосмисля идеите и плановете си, които се редят едни след други в съзнанието ми.

В търсене на....

Човек често не е наясно с това, което търси... Просто усеща, че нещо му липсва и го търси навсякъде, във всичко.... Защо никога не му стига това, което има, а просто го пренебрегваме и подминаваме. Просто човека е едно безнадеждно объркано същество, тласкано ту в една посока от разума си, ту в друга от чувствата и желанията си....

Ето по този начин усещам нещата... От доста време ми се иска да променя нещо... да намеря нов стимул... да намеря вдъхновение. Може би наистина трябва да приема, че изпитвам нужда от друго същество до себе си, на което да се доверя поне до определена степен. Същество, което да ме накара отново да изпитвам топли чувства...

А може би пък имам нужда от промяна на обстановката поне за малко.... Mоже би наистина трябва да замина.... Всъщност единственото, в което съм сигурна в момента е това, че искам да замина за известно време от София...

За хората

Последните дни преминаха в системни събирания и купони... Дори забелязах, че съм направила баси маратона от купони през ден...:Д Но както и да е... явно имах нужда от всичко това, за да се замисля върху определени неша. Явно просто съм имала нужда да се събирам с хора различни от обичайната ми среда. Анализирайки толкова различни по начин на живот и лайфстайл се обедих, че човек просто трябва да е адски предпазлив и проницателен дори и сред познати...
Ше ми се да отбележа обаче едно- зашо някои хора, обичат толкова да играят роли, че в един момент забравят каквви са в действителност. Едно искам да е ясно - просто непонасям някои да се опитва да ми бърка под кожата с подобни номерца. Дори и да съм имала някакъв интерес, той моментално изчезва шом се сблъска с качествая като ДВУЛИЧНОСТ и СТРАХЛИВОСТ в незнанието какво точно иска дадения човек.

Happy new leap-year of the rat!

Настъпи новата година, изпълнена с много надежди и очаквания. По китайския калндар това е годината на знака, под който съм родена - плъха. Това ми дава надежди за много силна година, изпълнена с възход и много положителни промени в живота ми.

Посрешнах я с куп непознати на една вила в Мало Бучино, но може би се оказа и по-добрия вариант за мен. Стигнахме на вилата едва 5 минути преди 12ч. и още не се бяхме опомнили и вече държахме чашите за наздравица...

В началото ми беше трудно да се отпусна сред толкова много непознати, но всеобщото настроение, готината музика и алкохола си казаха думата. Хората наистина знаеха как да се забавляват ( е поне тези, с които аз бях отишла) та ме повлякоха и мен шоуто. Оказа се, че човек понякога може да си прекара много готино с непознати, отколкото с познати, които предпочитат да си прекарат мирно и тихо у къщи.

В крайна сметка годината започна с положителни емоции и приятни изненади... дано да продължи така...